Любен Дилов - Да избереш себе си

Когато Дан потегли най-после — пак внезапно и в потайна доба, за да не го надушат терористите, — той изживя своето откъсване от Земята като същинско бягство от една нежелана реалност.

Космолетът, понесъл го към Плутон, представляваше ново изобретение, от което се очакваха необикновени резултати. Десетина пъти по-бърз от най-бързите досегашни планетолети, цялото пространство в него, освен складовите помещения, бе превърнато в космическа лаборатория за самостоятелно изучаване на Космоса. Естествено, конструкторите му не знаеха, че обитателят на техния кораб ще бъде човешки мозък, носещ в себе си болката от самотата, та не бяха предвидили никакви средства за развлечение. А Дан за пореден път озадачи новите си собственици, като пожела да се сбогува със създателите си. И то насаме!

— А Рут, а детето, а майка ти, а близначките на сестра ти, дето толкова обичаше?

Виктор Аройо, объркан от изненадата, зарови пръсти в голямата си брада.

Неловкостта от внезапното сбогуване сякаш издуваше стените на лабораторното хале. Само грамадният Бор направи опит да бъде весел:

— Разбираме те, Дан. Ти трябва да узнаеш кой си, какво си. Докато ние сме избавени от тая дилема. Всички ни смятат за хора, а не ни стига куража да ги опровергаем.

Той направи комично плаха крачка към него като да го прегърне, но прегръщаше ли се една машина? А и мозъкът, вграден в нея, не я раздвижи за някакъв жест на сбогуването. Дори думите, които им каза за последно, прозвучаха с познатата им безстрастна любезност на синтетичния глас:

— Благодаря ви, че ми дадохте възможност да отида на края на Слънчевата система! Надявам се там да е по-интересно.

Корабът притежаваше запаси от гориво, които го правеха независим от планетните катапултни ускорения. Движеше се по най-прекия път, а киборгът в него понасяше с лекота огромни ускорения. Трасето между Марс и Юпитер беше вече почти чисто. Няколко планетолета от години събираха астероидите и другия космически камънак, сортираха ги по класове, скачваха ги един за друг и ги отместваха от предишните им орбити. Онези пък, които съдържаха повече метали, най-вече иридиевите и желязно-никеловите, изстрелваха по посока на Луната, където ги пресрещаха и преработваха в околоземните металургични заводи. Както обикновено, човечеството бе се научило да използва явленията, после да им търси обяснения.

Макар междупланетните и планетни станции да бяха предупредени, че по необикновеното трасе ще премине кораб от нов тип, Дан не отвърна на нито един от техните приветствени сигнали. Дори край Веста и Церера, където работеха по десетина измъчени самотници, премина безмълвен и бърз като призрак на Летящия холандец. С явно нежелание отвръщаше и на застигащите го от Земята питания за състоянието на кораба, а наблюденията от Космоса бе предоставил на автоматиката в самия кораб. Искаше да избяга колкото се може по-скоро от всичко човешко.

Чувстваше космолета като част от себе си, така добре бе оборудван и така без усилия лесно се командваше. Беше пълен със свръхтелескопи, с камери с висока разделителна способност, с лазерни висотомери, измерватели на радиацията, магнитометри, спектрометри за гама– и хикс-лъчи… С всичко, нужно му да изследва не само Плутон, а и пътьом срещаните непознати астероиди и комети. Дан обаче не се задържаше при тях въпреки настояванията от Института. Съобщаваше само повърхностните му данни, ако наблизо се окажеше неоткривано дотогава космическо тяло, колкото да го включат в картата на Слънчевата система.

Омагьосваше го особено мощният телескоп за визуални наблюдения, стократно по-мощен от неговия в чукоглавото му тяло. Чрез него той сякаш хлътна завинаги във Вселената, сякаш се удави в нейната бездънност. Пред включените към телескопа камери оживяваха стотици и стотици нови, невиждани дотогава с никакъв уред, галактики и непрекъснато загатваха за своята неизброимост — колкото и земните учени да ги изчисляваха на петдесет милиарда. Мъглявините криеха понякога по две и три от тях, придобиваха непознати очертания и Дан бързаше да ги заснеме, без да търси в тях прилика с нещо земно, както е било със зодиакалното разположение на звездите в Млечния път. Откъм орбитата на Нептун те имаха вече съвършено други разположения, а звездните купове в тях и около тях сияеха като кристални полилеи.

Новооткриваните от него далечни галактики говореха за онова, което е било преди десетина милиарди години, разкриваха за Дан спираловидното си развитие, но зад тях се мержелееха още и още. Инфрачервените камери на борда смогваха да надникнат и зад тях, но краят на тази Вселена все не се виждаше, а възрастта й се отместваше все по-назад във времето.