Любен Дилов - Да избереш себе си

След като се умореше да се взира през телескопите и в изображенията от камерите, след като изпратеше новосъбраните данни, Дан излизаше навън, привързан на дълго въже, за да избегне евентуалното си изоставане от кораба. Там веднага превръщаше мрака около себе си, нацвъкан от немощния светлик на далечните звезди, в плътна каша от кванти и корпускулярни частици, в която всеки миг потъваха билиони и се раждаха от тях други билиони. И тук, на милиарди километри от Земята, вакуумът на междупланетното пространство беше все така препълнен с материя, чието основно занимание беше да се движи неуморно и неуморно да се видоизменя, а в това свое безпосочно движение да смила до неузнаваемост и самото време.

Бог създаде света от нищото, казваше си понякога насмешливо Дан, защото и сам се виждаше разтворен в тази безспирно пулсираща каша от фотони, неутрони и какво ли не, изрядко пронизвана от куршумите на по-едрите части, идещи от звездите, па и от Слънцето, превърнато от разстоянието вече в доста банална звезда. Студът тук си беше космическият студ на вакуума, нямаше наблизо Слънце да го стопля с лъчите си, но и близостта до абсолютната нула не успяваше да замрази движението в него. А междупланетното пространство тук ставаше равномерно тъмно, въпреки че в далечината, като белезникаво петънце, идеше по орбитата си, загърнат в извечния си мрак, страховитият граничар на Слънчевата система Плутон, за който още се спореше дали принадлежи към нея или е от друга звездна система. Окончателният отговор и на този въпрос Земята очакваше от своя далечен киборг.

Едва се виждаха и осемте регистрирани спътника на Плутон, никакви не се забелязваха още и кометите, минаващи оттук. Дан остана в орбитата, изключи двигателите и се остави инерцията да го носи към „бога на подземното царство“, както бяха наричали в древността Плутон. Предостави наблюденията на околното пространство на автоматиката и отново не се реши да съобщи как вижда вакуума със собствените си изкуствени сетива, защото продължаваше да търси себе си като все още непонятна частица от тази Вселена.

Приемаше ли го тя или не го приемаше? Беше ли тя някаква форма на всеобемащ живот, както някога бяха твърдели Фред Хойл и неговите последователи? Съществуваше ли в този вид само защото имаше кой да я наблюдава? Или тя никога не бе се интересувала от никакви наблюдатели, а тъкмо те, според сетивата си, виждаха онова нейно лице, което бяха в състояние да видят.

Дан усещаше с нарастващо любопитство как постепенно се включват в работа и неизползваните дотогава негови мозъчни площи, които като че ли спяха в резерва у всеки човек. Изкуствените сетива ли ги разбуждаха? Но и чрез тях не срещна наричаното от окултистите „безсмъртно съзнание“ или „център на съзнанието“ като някаква отделеност от психическото тяло, което се било сливало с Космоса, и може би преди това стигало до някакво разбиране за него. Никъде не срещна и смъртта като финал на движението, отвъд който трябвало да се настани хипотетичният център на съзнанието. Ако това съобщеше на Земята, сигурно щеше да разбунтува всички източни религии, но не го съобщаваше не от предпазливост. Все още не можеше да противопостави нещо по-смислено за устройството на тази Вселена, нещо, което човешкият мозък да не бе си помислял дотогава за нея. И защото не можеше да си представи по-дълбока мистика от заобикалящото го.

При всяко свое завръщане от „Страната, където Нищото не съществува“, уморен от нейното вечно движение, Дан най-напред виждаше като при бълнуване, отгоре, своето проснато акулоподобно тяло, където щеше да си почине. Но в момента, когато влезеше в него, всеки път го пронизваха шишовете на фантомната болка. Синтезираният му глас проскимтяваше мелодично, а Дан се разколебаваше дали току-що видяното не е било рожба на преумората. И бързаше да промени кръвта си.

Макар и предизвиквани от апарат, прострелващ с леки импулси центъра на съня, за да го приспи, съновиденията му си оставаха човешки. Най-често хлътваше в обятията на Рут, но само след миг те не се оказваха любовна прегръдка. Изглежда, хормонът на любовта, фенилетиламинът, произвеждан от мозъка му, бе недостатъчен, защото Дан попадаше в нечии космати, великански ръце, които почваха да го разкъсват, за да извадят от тялото му обвит в кървава слуз ембрион на бебе. И далеч от Земята, и родила вече, Рут продължаваше да си отмъщава, вероятно заради начина на оплождането.

Друг път го гонеше едър като Бьорнсон, разлютен мъж, защото бил спал с жена му, а той не помнеше никаква жена. Спасяваше го само събуждането, заедно с фантомната болка по изгубеното тяло.