Любен Дилов - Да избереш себе си

Дан още й се плашеше. Понякога стоеше буден до изтощение, за да я избегне, но тогава пък изкуствените сетива започваха да му рисуват нереални събития, които той не винаги успяваше да разграничи от съновиденията, та беше извънредно предпазлив с тях, докато се убедеше какво точно представляват.

Разбира се, изкуствените сетива си вършеха добросъвестно работата и само преумореният мозък си създаваше измамни ейдетически видения. Земната наука сигурно и тях би определила като фантомни рожби на изплъзналото се от контрола на логиката въображение. Но мозъкът Дан бе склонен понякога да се запита, дали пък тъкмо това не е човешката душа, създаваща своя си реалност по непознати за земната логика закони. Както за същия мозък се оказваха непознати и законите на „хаоса“ в онази „Страна, където Нищото не съществува“. Нали като рожба на едно стационарно тяло, на планетата Земя, човекът познава всъщност само подредбата на онзи свят, съставен от потребностите на тялото му да оцелява!

Но ако целият душевен живот е резултат на химически и биофизически процеси, то тяхната различност, като при органическата химия, би трябвало да се състои от милиони и милиони комбинации. И е разбираемо тогава, че тази алхимия на отношението на човешкия мозък към Вселената може да минава и за мистика. То ще рече, че мистиката се изтъкава от необозрим брой реалности, поднасяни ни от Вселената, че тя не се състои от някакъв друг свят, отворен само за отделни хора, затворен за останалите.

Звездите си оставаха почти така далечни, както когато ги гледаш от Земята, и също толкова равнодушни към своя наблюдател. В бездиханния мрак на края на Слънчевата система Дан шокиращо ясно се убеждаваше, че цялата човешка история всъщност е история на човешките заблуди. Каква полза имаше природата от същество, което в продължение на хилядолетия не успяваше да си състави вярна картина за нея, а продължаваше да си живее в един съчиняван свят, с него да се задоволява. Ако е толкова мъдра, тази природа едва ли ще заложи самопознанието си на възможно най-лъжливото свое създание, което, за да не скучае в неясното си предназначение, се преструва, че търси истините. Нима той самият е уверен, че новите сетива, които бяха прикачили към мозъка му или, обратно — мозъка му към тези сетива, създават за него вярна картина на Космоса? И утеха ли е това, че и те неизбежно притежават несъвършенства, деформиращи образа на света, но следващите, но още по-усъвършенстваните…

Някога се самоутешаваше с един древен сонет:

Що за прозорци са сетивата, питаше се сега Дан, щом човек си ги прикачва, за да гледа към същината на света, знаейки отлично, че те ще го заблуждават? И кое е всъщност монадата в човека — разумът или духът? А душата за какво служи? Да му съчинява утешителни приказки ли?

Въпроси, на които и тук не намираше отговор, защото безкраят на Вселената не му внушаваше друго, освен усещането, че все едно дух или разум, той просто е нахално излишен в един свят, изплетен от непознаваеми същини, подвластен на неведоми закони. И тук, и навсякъде човекът си оставаше пират, едно малограмотно конквистадорче, ламтящо за богатства, за които дори нямаше представа. Важното бе да заграбва, да заграбва пространства и материи! И да си затваря очите пред техния несвършек, за да не му секне апетитът…

Веднъж той се видя, разперил черна тога над цялата Слънчева система, да спуска отгоре й истинските истини за света. Бе обзет от бащинска милост към обърканото човечество и непрекъснато от него се изливаше като всемирен потоп насладата на една божествена щедрост.

Миг след като съновидението свърши и преди да осъзнае просташката му самонадеяност, Дан вече не помнеше нито една от „божествените истини“, удавили се във фантомната болка. И тази болка го накара този път да изсипе към Земята всичко, което бе познал с новите си сетива.

Отговориха му след двайсет часа, когато той бе вече съжалил за посланието си, защото нали точно това бе искал: да избяга от човечеството, да се изгуби!

— Дан, какви са тия налудничави сведения насред картините от Космоса, които ни пращаш? Обясни веднага!

Не им отговори, а за да залъже с нещо изкушението си, насочи бордовия телескоп към една мъглявина с особено екзотична форма. Бе я открил преди часове от единното време в Слънчевата система. Мъглявината приличаше на причудливо изригване на вулкан, с тъмни и светлочервени реки от лава, с жълти езици по края. На около три хиляди светлинни години от Слънцето, тя представляваше разпокъсано кълбо от нажежени водород, хелий, въглерод, азот, кислород, въртящо се бавно в центъра на много по-голям молекулярен облак от същите вещества, които създаваха достъпните за наблюдение звезди. Пълна беше със звезди, предимно млади, и Дан установи, че е един от най-гъсто населените звездни купове, спрели вниманието му, заради наличния си първичен материал и видимото зараждане на планетни системи. Почти нямаше по-стара звезда от един милион години, а трябваше да минат милиарди, докато се създаде планетна система, подобна на Слънчевата, може би и с някакъв живот в нея. Дан ставаше все по-любопитен, откривайки на хиляди места из Космоса зародиши на звезди и планети, а любопитството му приличаше на надежда, която той не искаше да си признае, за да не признае и усещането си за самота.