Любен Дилов - Да избереш себе си

Долният край на лениво въртящото се космическо тяло се оказа с по-дебел хондриден слой и след няколко часа труд Дан успя да издълбае с ръчната сонда в него три дупки за ракетите. Закрепи ги как да е — в условията на безтегловност и при скоростта на астероида ракетите щяха да надвият първоначалния му импулс или мощта на евентуален вътрешен двигател. После възложи на компютрите си да изчислят с колко градуса трябваше да бъде отклонен, за да се отправи към Земята. Но с това и яростта му се уталожи.

Дан прелетя с раничния двигател над астероида и легна повторно точно над кухината, която тъкмо бе започнала отново нещо да „нашепва“. То приличаше едновременно на радиовълна, на твърдо рентгеново излъчване и на телепатичен импулс, така че този път мозъкът Дан го възприе не само с гънките си, а и с уредите в киборговото си тяло. Локаторът в едната му „ръка“ долавяше от време на време някакво размърдване под себе си, сякаш стетоскоп се ослушваше в гърдите на човек, чието сърце се кани всеки миг да спре.

И то спря. Дан се притисна към камъка, но с нищо не улови повече каквито и да е излъчвания. И дълго чака така, загледан с цялата броеница на фасетните си очи в посоката, откъдето идеше необикновеният астероид. Тя бе обкована от безмълвните, нетрепкащи дори бели, синкави и жълтеникави топчици на звездите, безразборно пръснати по кадифено меката чернота на пространството. Някъде те се събираха на звездни купове, другаде по-едрите и по-ярки едва-едва прозираха през облаците космически прах. Мъглявината Конска глава приличаше от тук още повече на конска глава с по-силно развята грива, а близките галактики бяха все елиптични по форма. От тях изскачаха навън спирални ръкави, така че човек би могъл да ги приеме за по-стари образования от самите галактики. А многократно по-малките, неправилни по форма звездни светове изглеждаха откъснали се от по-древни формации.

По-интересна си оставаше все пак Андромеда, най-близката галактика. Тя притежаваше неколкократно по-голямо ядро от Млечния път, но в него едрите звезди бяха червеникави, докато гигантските синьо-бели, извънредно горещи звезди се намираха в спиралните й ръкави. Като сравняваше спектрите на ядрото на Андромеда с ядрата на другите галактики около нея, Дан отбеляза, че всички те принадлежаха към спектралния клас К. Средната им светлинност, получавана от повърхността на звездите в тях, беше по-слаба и по-студена от нашето слънце. Докато спектрите на спиралните ръкави на Андромеда и някои други галактики излъчваха повече горещина от своята повърхност и очевидно клонеха към спектралния клас Ф, към който се числеше и Слънцето. По-задълбочените изследвания подсказваха още, че тъкмо в спиралните ръкави, където звездите бяха по-разредени, по-разнообразни по големина и спектрален клас, се намираха и повече планети, годни да родят живот. В космически мащаб обаче тези ръкави имаха по-къс период на живот и налагаха впечатлението, че са временни явления и галактиките са склонни да ги загубват, стремейки се към чисти елиптични форми.

Дан лежеше в очакване да чуе отново „сърцето“ на астероида, убеден, че излъчването е в установим интервал. Бе мобилизирал всичките си сетива и наблюдаваше светещата пъстрота около себе си. Сигурно е и много красива, мислеше си той, но го предполагаше умозрително, защото естетическото му чувство в своя съзерцателен вид бе също изгоряло в крематориума, а Златното сечение, което толкова го развълнува, бе открил при задължителните математически изследвания. Случайно ли бе то заложено в този астероид? Компютрите не съдържаха в паметта си данни за друг такъв звезден камък. Имаше ли го на тая Девица-70, или прекалено лекомислено бе решил, че тя е пратила астероида към слънчевата система с надеждата да открие там мислещи същества…

Излъчването под него отново започна и сега, когато го възприе с цялата си готовност, то определено му се стори на непознат език, но език! Притежаваше ритъм, имаше периодични повторения в сгъстяването на сигналите, приличаше на, макар и беззвучна, непозната мелодия. Дан я попи в себе си, за да се опита да я разгадае, предварително усещайки, че не ще стигнат всичките умения на компютрите му за това. Те не малко от езици разбираха. Затова приготви и добро копие на записа за Земята, където трябваше да се съберат най-добрите лингвисти и дешифровчици, за да докажат на всички, че този астероид е пратеник, а не случаен отломък. Може би в самия него имаше разум или пък се обаждаше запис-призив за контакт, но във всички случаи се доказваше нещо, което отдавна разочарованите в очакванията си учени вече не допускаха: в тази тяхна галактика, значително по-малка от Андромеда, имаше и другаде разум. Може би разбирателството с него за дълго щеше да си остане невъзможно, но по-важното бе, че той също е дорасъл до самотата на земния разум, че също търси смисъла на своето съществуване и себеподобните си, за да се самоопредели. Защото, когато едно нещо е еднократно, то не може да бъде истински изучено. Затова, изглежда, е най-разпространеният закон в цялата позната Вселена…