Любен Дилов - Да избереш себе си

Дан изчака загадъчният шепот под него да замлъкне и отлетя към космолета да даде нова задача на компютрите. Астероидът не биваше да улучва Земята, а да влезе в близка орбита около нея, за да бъде уловен от някоя от големите извънземни станции.

Той бе се отдалечил от Плутон, но с ракетния импулс, който щеше да удесетори неговата скорост, щеше сравнително бързо да стигне край Земята. Докато бордовите компютри пресмятаха новото му тресе, Дан отлетя повторно в долната му част, бързо откри кухината и там легна върху нея и полежа много часове, докато усети като гъдел едно по-различно от предишното проникване на някакво лъчение в себе си. То продължи да се усилва, докато стигна до някакъв връх, после се раздвои, примеси се с рентгенови и алфа-лъчения, след което изведнъж отново изчезна. Но Дан вече бе записал всичко.

— Госпожо, аз съществувам — каза Дан със своя изключително мелодичен глас, който бе си синтезирал, а Вселената трябваше да му отговори също с думите на Крейн: „Възможно е, но това с нищо не ме задължава към теб.“ Вселената обаче не му отговори, тя изобщо не бе го чула.

Дан гледаше с всичките си очи към астероида, който неосъзнато бе кръстил „Девица“ по името на звездата, откъдето предполагаше да идва. Астероидът, заприличал му първоначално на необелен фъстък, сега му говореше с фигурата на Рут. Но нали и човешкото тяло бе оформено по закона на Златното сечение!

То като че ли му даде и куража да произнесе повторно думите на Крейн:

— Госпожо, аз съществувам…

Вселената пак не му отговори, но самочувствието, че не е сам сред нея и че притежава силите и умението да се вмества в нейния порядък, го изпълваше с нови желания за действие. Може би само бе си го въобразил, но дори в краткотрайния си сън видя астероида Девица като обвивка на мозък, като небесно тяло, в което е вграден мозък, тръгнал да търси из Галактиката себеподобни. Сигурно затова бе се и насочил към Слънчевата система, чиито излъчвания му говорят за съществуване там на цивилизация. А минаваше само по външната й граница, за да даде време на човечеството да дорасте за контакти с по-висш разум.

С усилията на лазерния резач киборгът все пак бе смогнал да откърти парченце от извънредно твърдата сплав, която ограждаше под хондрида онова, дето сигиз-тогиз се обаждаше с неразбираемия си говор. Химическият анализ в лабораторията на космолета обаче вдигна ръце пред сплавта от познати иначе метали и минерали, но в непознати връзки.

Зад тази сплав все така на равни времеви интервали бликваше онази лъчева мешавица, сред която покрай рентгеновите и другите твърди лъчения все по-определено се долавяше и онова, дето му се струваше да е мисловен импулс. Разбираем като че ли и неразбираем, подобно на мисъл, за която само си сигурен, че е мисъл, без обаче да я разбираш. Такъв бе и резултатът, когато се втурна с всичките си нови сетива там, където „Нищото не съществува“. Видя се частица като всички частици, еднакво необясними в своето съществуване и своя смисъл. Еднакво устремени неизвестно накъде в хаоса.

Зов за помощ ли беше или безнадеждно промълвяна от време на време надежда? Мисъл, кой знае кога и от кого пратена да се рее из Галактиката? Разум ли бе това, целенасочено търсещ себеподобни тъкмо в този край на Млечния път, или просто автоматичен фар, разнасящ из Галактиката вестта, че там някъде съществува и битува Разум? Или може би някаква причудлива игра на тая Вселена, родила покрай другото и без дори да забележи една самотна мисъл?

Дан не посмя да прави повече опити. Съзнаваше, че това не е по силите на един човешки мозък, па бил той и мозъкът на Даниел Димих, подпомаган от нечовешки суперсетива и компютри. Само цялото човечество, презряното от него човечество, имаше право да се среща с извънземния разум, защото той на целокупното човечество е пратен да говори. Затова, колкото и да не му се разделяше с тайнствената Девица, щом бордовите компютри изработиха новото й трасе, откачи космолета от нея, отдалечи го и дистанционно запали ракетите. А стрелналата се сякаш с възпламенено желание Девица озари големия екран с разкошна розова надежда.

Дан почака да се стопят окончателно огънчетата на ракетите в мътната чернота на междупланетните пространства и прати подробно съобщение на Земята. В него настояваше, освен всичко друго, да се съберат и телепати, та дружно да разгадаят посланието на Девица. Завършваше с уверението, че отново се заема с мрачното царство на Плутон, където ще очаква поредното съобщение от Земята.