Любен Дилов - Да избереш себе си

Дълго и предълго мълча всичко в него и сякаш целият бе обездвижен, докато единият от изкуствените интелекти не се обади с машинната си логика: Изследванията са доказали, че импулсите на телепатията се движат не със скоростта на светлината, а неустановимо по-бързо по още неведомите закони на парадокса АПР — Айнщайн, Поцолски, Розен. Докато на Земята научат случилото се край Церера, докато вестта за него стигне в Института за външните планети, докато там я обработят и пратят на Плутон, са необходими минимум трийсет часа. Ти обаче преживя тревогата синхронно, следователно случаят не е приключен. Онова, което е излъчвало телепатичния импулс, при взрива е изхвръкнало невредимо от астероида и сега се рее някъде между Церера и Марс…

Дан престана да го слуша, защото не бе и сигурен дали му говореше някой от изкуствените интелекти, или тези уверения ги раждаше надеждата в него. Той мигом набра кода за тревога в свръхмощния предавател на космолета и „изрева“ към всички в цялата Слънчева система:

— Идиоти! Абсолютно безотговорни идиоти! — „Изрева“, естествено, представляваше евфемизъм за ругатните към човечеството, произнасяни със синтезиран да подкупва очарователен глас. — Как можахте да унищожите единствения извънземен разум, навлизал някога в нашата планетна система! Веднага изпратете експедиции на мястото на взрива! Да има в тях непременно хора с телепатични способности, за да търсят нещо оцеляло! А при такива идиоти като вас аз никога няма да се върна! Тръгвам по орбитата на Девица да видя кой и откъде я е изпратил. Така че, направете си друг космолет, щом искате да има хора на Плутон, станцията за тях е готова на спътника му. Притежавате изчислената от мен орбита на астероида. Значи знаете къде би ме настигнало ваше предаване, макар аз да не желая повече разговор с вас!

Беше толкова гневен, че забрави задължителния завършек „край на предаването“!

После пресметна с помощта на изкуствените интелекти рисковете, които го очакваха. Енергетичните запаси на космолета не бяха неограничени. Макар и изчислени за столетия, вътрешните ресурси, които поддържаха със свежа кръв мозъка Дан, също не бяха неограничени, дузината различни двигатели също щяха да свършат някаква работа… И все пак всичко това бе смехотворно малко в сравнение с разстоянията в това непосилно за човека време-пространство, където бе се разположила Госпожа Вселената. Защо тогава да й се сърдим, че не се интересувала от него…

Престанал да откликва повече на повикванията от Земята, опитващи се да го спрат, той мърмореше заканите си към нея на себе си, като с тях се и окуражаваше:

— Трябваше още да ви кажа, че аз съм разумът на Земята, в най-чистата му форма, но вие, глупаци такива! И никакво право нямате да ми заповядвате, нито да искате от мен да ви слугувам! Някъде по обратната орбита на Девица ни чака един по-умен разум и той ще намери начин да се разбере с нас. Знам, на човечеството винаги късно му е идвал акъла. Важното е, че вече не съм сам…

Щеше да отиде колкото се може по-близо до планетите на Девица-70, дори с риска да не е в състояние да се върне, и непрекъснато да ги обстрелва с всички сигнали, с каквито човечеството разполага. Ще се опита да им извести, че са срещнали техния пратеник. Ще ги облива с радостта на човечеството, че е открило себеподобен разум сравнително близо до своето Слънце…

Може ли радостта да се изрази в математически формули?

Предстояха му много и много години за размисъл върху това, стига надеждата да не го изоставеше. А тя като че ли бе изпълнила цялото му кибернетично тяло. То все така не бе способно да се вълнува по човешки, вършеше си с автоматична точност работата и все пак в него имаше сякаш нещо ново и то, изглежда, се казваше надежда.

Възможна ли бе надеждата в един киборг?

Автопилотът на космолета му вече го водеше към максимална скорост. А затвореният в него мозък, наречен Дан, с помощта на изкуствените интелекти около себе си, постепенно спираше да се вълнува. Вече бе го помислил и го знаеше: през идните десетилетия много и много пъти щеше да сънува Земята. Щеше да вие безгласо от фантомната болка по изгореното си земно тяло и тази болка ще е единственото, което още ще го свързва с родилата го далечна планета.

От време на време го притискаше до смазване ускоряващият импулс на двигателите, но той траеше не повече от няколко секунди. Иначе мислите му се движеха вече неотклонно и безстрастно като далечните светила. И само сегиз-тогиз си позволяваха веселата закана: „Ида! Чакайте ме! Пригответе най-празничното посрещане в Галактиката!…“