Любен Дилов - Да избереш себе си

Съновидението обаче го връхлетя в образа на триглавото куче Цербер. Бе си помислил, че името на митологичното куче-пазач на подземното царство никак не е подходящо за луната на Плутон, а ето че в съня му то не само го гонеше, зинало свирепо с трите си глави, а очевидно искаше и да го изяде. Захвърлил оръжието, Дан бягаше с всички сили, но трагично усещаше, че не се помръдва от мястото си, докато във врата му вече дишаха трите огнени муцуни на звяра и всеки миг се канеха да го захапят.

Бягаше по повърхността на някакъв астероид, който странно приличаше на огромно женско тяло, висящо над непрозирна тъма. Хондридът под краката му се ронеше като пясък и Дан падаше от време на време, продължаваше смътно изплашен да пълзи на четири крака, а хондридът под него бе се превърнал в хлъзгава човешка кожа, по която още по-бавно се напредваше, защото насреща му ту се извисяваха като планински върхове женски гърди, ту зейваха космати кратери. Беше ужасяваща тъмница наоколо и светеше като че ли само тялото под него, а наоколо кънтеше от пъхтенето на зверските глави и от смеха на звездите.

Над безсилието му ли се смееха? Подигравката им беше жестоко безсърдечна, защото когато погледна под себе си, Дан не видя ни ръце, ни крака. И разтърсен от смеха им, хлътна в поредния кратер. Не, не беше и кратер, а тъмна дупка между две гигантски бедра, чиито хълбоци се губеха в безкрая, та не се виждаше кому принадлежат. Дан отново се заизмъква по обраслата стена на дупката, осъзна повторно, че нямаше ръце и крака, и полетя обратно в бездната, но от гърдите му тъй и не падна някаква, впила се в него машинка, не по-голяма от котка. Тя очевидно изследваше цялото му триметрово тяло на киборг, защото бавно се придвижваше по него. Припълзя до разперената му чукообразно глава, замърка, както мъркат котките, когато им е добре. Мозъкът Дан като че ли се разтрепера от радост, че чуждоземният разум най-после е надушил нещо себеподобно в тази акула-киборг, и се развика щастливо:

— Аз съм човек! Среща се и такава разновидност на разума в тази галактика и тя се съдържа в главите на хората. Главите на хората иначе изглеждат другояче, защото с нормалните си глави те не биха могли да дойдат дотук, но аз съм разум, повярвай ми…

Въпреки уверенията му, малкият автомат измъкна от себе си една сонда, приличаща на свредел, и я заби право в средата на разперената му глава, мислейки си навярно, че оттам идат неговите думи. Дан изрева от болката, чу мелодичния си стон и вече окончателно се събуди.

Фантомната болка — сякаш с удвоени спазми — обаче го зарадва. Приличаше на избавление от непознатото и от безсилието пред него, приличаше още на позната връзка с едно далечно човечество, към което все пак принадлежеше. Това човечество бе му създало космолет, за да го разнася из пространствата на мрака, бе му създало тяло, което издържаше на ледовете и на огньовете на Космоса. Беше човечество, което умееше вече да опазва своя разум и да му придава пробивност в далечните загадки.

Но дали в този момент хората не забиваха също така безогледно своите сонди в Девицата? Дали не я измъчваха, както в съня му непознатият апарат? Не, дори да не бяха повярвали на думите му, изследователите на Земята щяха да бъдат извънредно предпазливи при постепенното разкриване на онова, което отвътре бълваше толкова разнообразни лъчи! Каквото и да си казваше обаче за успокоение, тревогата в него продължаваше да трепти като силно дръпната струна, бръмчеше с най-ниския си тон, глухо бучеше във всичките части на могъщото му тяло. Такава тревога досега не бе изпитвал и очевидно тя не беше отглас на нелепите му сънища.

Според неговия ядрен часовник, точен до секундата за милиард години, Девицата сигурно вече наближаваше Земята, но още не бе прихваната от нея.

Сигналът за извънредна връзка го накара едва ли не да подскочи. Тялото му, разбира се, не бе в състояние да реагира така, но мозъкът в него сякаш наистина подскочи. Дали не бе станало нещо с детето му, с Рут?

— Дан — подхвана операторът от Института за изучаване на външните планети. — Съжаляваме, но твоята пратка не стигна до нас. От Церера, която бди за чистотата на трасето, не уловили твоите предупреждения. Изчислили, че непознатият астероид отива право към Земята и го взривили с ядрени ракети. Случаят е приключен. Очакваме спокойно да продължиш работата си. Край на предаването!

Киборгът дълго лежа неподвижен насред космолета. И не толкова съобщението като че ли го залепи там, колкото насмешливото спокойствие, с което бе изречено.