Любен Дилов - Да избереш себе си

На катера сега се намираха единствените му близки хора, а Дан като че ли се разкайваше, че бе дошъл при тях. Контактът му и с тези хора бе станал невъзможен. Те не бяха вече дори колеги, а объркани изследователи на едно чудовище, каквото за пръв път се създаваше.

Как бе ги нарекла акулата в съня му? Стаден ситнеж! Да, той сега можеше да бъде господар и на стадния ситнеж, ако не го презираше. А го презираше, защото бе първият човек на Земята, избрал свободно и независимо от стадото съдбата си. Бе избрал нещо друго.

Би трябвало да изпитва подобие на гордост от това, но не я изпитваше. Оставаше си и като чист мозък по човешки раздвоен. Дали защото все пак не бе направил избора си съвсем свободно — нали го притискаше болестта, а зад нея и неумолимата смърт!

Институтският катер не беше голям, но бе натъпкан с всички уреди за изучаване на роботите и автоматите в подводна среда. Илюминаторите му светеха закачливо, сякаш се присмиваха на високите вълни, които го вдигаха на гребените си, за да го друснат следващия миг в някое дълбоко междувълние. На носа му грееше силна червена светлина, подобен фенер обливаше палубата и връхлитащите към нея вълни от не особено високата мачта, служеща за антена.

Дан знаеше, че катерът е непотопяем, почти бе невъзможно и да го обърнат вълните и все пак му се стори комично жалък със своята напереност пред високите нощни вълни, които по-скоро си играеха с него, отколкото да го застрашават. Той го обиколи няколко пъти, без да се реши да изненада колегите си, сигурно разтревожени, че морската полиция продължаваше усърдно да търси „пирата“. Нима тоя презрян „стаден ситнеж“ заслужаваше и половината от мислите и болките на учените, щом така се озверяваше заради пасаж евтина риба?

Изведнъж, заедно с поредния воден гребен, го плесна в разперената глава предусещането, че някой се канеше да излезе на палубата. И този някой беше младият Борис Бьорнсон. Дан се дръпна на десетина метра от катера, за да не бъде забелязан. Луната, току-що изскочила иззад хоризонта, строеше своя накъдрен от вълните сребрист мост чак до катера.

Водонепропускливата врата към задната палуба се отвори. За няколко секунди бликналата от нея светлина заподскача върху лунния мост, след което Бор побърза да я затвори подире си. Дан отново не се зарадва на новопридобитата си способност да запомня и улавя от разстояние познати излъчвания. Може би защото появата тъкмо на младия датчанин в този момент му се стори нежелателна.

Високият младеж извървя разстоянието до релинга на асансьорно вдигащия се и слизащ хек с наследствената увереност на потомствен мореплавател. Дедите му бяха май моряци. Той подпря колене на релинга и изстреля струя враждебност право към своя някогашен директор. Тази струя засвети по младежки силна, луната я огъна и й придаде саблен блясък.

Дали Бор не се съгласи така лесно на прехвърлянето му в тялото на киборг, за да освободи за себе си Рут? — запита се не за първи път и със същата нелепост Димих, усетил се разсечен на две от водната сабя. Е, детето бе му объркало плановете! Или може би само бе ги отложило?…

После Дан щеше да се учудва, откъде у него, загубилия уж страстите си киборг, бе се появила тая, колкото внезапна, толкова и неоправдана ненавист към младежа, комуто дължеше единствено признателност. Щеше да се рови в записите си и в паметта на компютрите, без да разбере нещо. Дори не помнеше какво точно бе направил. Тоест, помнеше го, разбира се, но само като действие, не и като мотиви за действие.

Най-напред доплува няколко метра по-близо до пикаещия с видимо удоволствие върху високите, но не особено гневни, вълни Бьорнсон. Оттам се опита да изстреля към него ласото от пяна, за да го дръпне в морето, апаратът обаче не се задейства. Тогава Дан бързо заобиколи катера и щом хекът му се вдигна над вълните, скочи с всичка сила върху левия му борд. Ударът на триметровото тяло, тежащо близо четвърт тон, наклони целия катер на отвъдната страна. Бор, осветен като паметник от луната, като паметник се катурна над ниския заден релинг. Викът му обаче, по-скоро изненадан, отколкото зовящ за помощ и неестественото разклащане на катера избълваха на палубата останалите четирима пасажери. Те панически се завзираха в морето. Някой изтича за ръчен прожектор, капитанът на катера се готвеше да хвърля спасителния пояс. Дан знаеше, че той не е посветен в експеримента и си помисли, че от него ще трябва да се пази.