Любен Дилов - Да избереш себе си

Разбира се, едно бе да заставаш от време на време на нечия страна, съвсем друго — да се отчуждаваш от човечеството! Защото той и него усещаше, без да е сигурен още дали не се дължеше на това, че хората го преследваха. И му се щеше да го разбере логически, защото очевидно множество от страстите бяха го напуснали заедно с тялото. Особено го смущаваше това, че като че ли в крематориума бе изгоряло и естетическото му чувство, та с нищо не го вълнуваше красотата на подводния свят. Само усетът за ред и хармония ли бе останал в този мозък? Без способността да съзерцава с наслада? Но нали този усет се е създавал и променял заедно с еволюцията на мозъка и не представлява друго, освен усет тъкмо и само за човешкия ред и човешката хармония?

Как тогава естетическото чувство ще е сетиво на познанието? Защо повечето хипотези ставаха теории, годни да служат успешно на практическата човешка дейност, едва след като учените ги хармонизираха и формулите им добиеха математическа уравновесеност и хармонична красота? Нали Максуел просто бе си измислил променливия електрически ток, защото формулата му за електричеството си оставала незавършена, а от този измислен заради хармонията ток тръгва нова техническа революция на човечеството! Пак ли се изправяше пред някоя от хитростите на човешкия мозък в неговата находчива битка с природата?

Сякаш за проверка и без осезаемо негово волево усилие подводната пещера с мидите по стените изчезна. Изчезна водорасловата гора, люлееща се пред нейния вход, гъмжилото от животинки се превърна в невъобразимо и непрозирно гъмжило от частици и лъчения. Всичко, всичко — и той самият! — се превърна в частици сред частиците, омотани от свирепи вихри. Не вихри, а мистично безшумни урагани, които ги блъскаха една в друга, а те отскачаха и сякаш преобразени в сблъсъка, рукваха в противоположна посока, където ги пресрещаха обратно понесени порои от частици, та отново да ги променят. И всяка частица поотделно произвеждаше при сблъсъка си с другите миниатюрна светкавица. Синкави бяха тези светкавици и слънчево оранжеви, и непрекъснато обагряха с мигновения си студен огън по-ярко или по-бледо непрозирния в своето безначалие и своя безкрай хаос…

Подводният свят бе се превърнал в неузнаваемо друга вселена, разложила на частици и него, заедно с нечовешките му сетива. Така усещаше — разложен на частици, а май продължаваше да вижда и да чува, но не разбираше нищо от това, което сетивата му осезаваха. Те бяха ослепели и оглушали от несъзирането на какъвто и да е порядък в хаоса от частици и светлинни вълни, като че ли също разчленени на видими кванти…

Не, всичко това определено приличаше на халюцинация! С какво виждаше отделните частици и кванти, щом самият бе съставен от частици и кванти? Нали бе се превърнал в неразличима част от тая вселена? Как тогава е способен да си задава такива въпроси? И кое в него се плашеше, кое се усещаше застрашено и напираше да избяга от хаоса?

Да избяга…

Успя! Пак без осезаемо усилие! Джунглата отново се залюля пред него, мрачна и страховита с пълната си с тайни глъбина. Бе станала обаче стократно по-висока и гъста, а иззад черните й дънери просветваха очите на незнайни зверове. Не го гледаха заплашително, по-скоро с любопитно очакване да се случи нещо. И ето че то се случи!

Иззад единия от дебелите дънери, чиито очертания бяха размити от водата, тромаво се измъкна гигантска акула. Тя се обърна по гръб и зина да захапе нещо с огромната си паст, в която обаче се засмя венец от остри триъгълни зъби. Дан не се изплаши. Вярно, акулите така се обръщат, когато атакуват плячката си, но тази щеше да се разочарова, щом се увереше, че той не става за ядене, а за поглъщане е прекалено голям.

Обаче акулата очевидно знаеше, че той е неразкъсваем за нейните зъби или пък го смяташе за свое подобие. Не го нападна, а огромните й челюсти май наистина се смееха.

— Здрасти — изтракаха внезапно те съвсем близо под чукоглавата разпереност на киборга Дан. — Криеш се тука, а? А за какво си се скрил, да те пита човек? Пардон, човек ли казах? Грешка на езика! Ама виж само какъв език имам…

Акулата изплези един невероятен език. Той излизаше, излизаше, излизаше и нямаше край това негово проточване, сякаш се готвеше да препречи цялото море с огненочервен мост. Краят му изчезна от обсега на неговото зрение, а той не спираше да излиза. Както и акулата не преставаше да говори въпреки чудовищното изплезване: