Любен Дилов - Да избереш себе си

Дан измъкна предпазливо единия от тънките си крайници с набор от уреди в „пръстите“ му и докосна с тях по-едрата риба, дошла да се отърка сънливо о него. Навярно бе го взела за част от скалата. Погали гърба й, усети коравината му под слузестия слой. „Пръстите“ регистрираха температурата на рибешкото тяло, проникнаха в устройството му, записаха пулсациите му, които за миг объркаха своя ритъм под неочаквания допир, после се успокоиха, възприели пръстите като не живи. Сред тях се натрупваше с дължината на вълната си едно постоянно излъчване. Дан го пое и го възпроизведе, препредавайки го обратно на „пръстите“.

Рибата неспокойно се размърда. Естествено, не разбра какво й казваше сходното излъчване, но го прие вероятно като позната покана и кротко полегна в разперените му за хващане пръсти-уреди. Дан ги долепи повторно и още по-нежно към черната линия, разделяща гърба от корема на рибата. Единият от изкуствените интелекти му внуши, че тази линия била най-важната за ориентацията на рибата, но той й заговори безгласо нещо твърде малко свързано с науката. Макар да знаеше, че дори да би улучил до хилядни от мегахерците вълната на нейните излъчвания, тя никога нямаше да разбере човешкия говор.

— Не бой се — казваше й киборгът Дан. — Хубаво ти е с мен, нали? Значи можем да се обичаме! Не вярваш ли? Добре, иди се поразходи и ще видиш, че скоро ще изпиташ потребността пак да се върнеш при мен! Защото всичко живо на тая планета има нужда от обич. И ние, хората, също, само дето алчността много ни пречи. А пък аз съм нещо, което вече никой, никой човек не би могъл да обича…

Пръстите-уреди ласкаво побутнаха рибата и тя бавно отплува на десетина метра от тях. Повъртя се лениво на място, сякаш се мъчеше да си спомни защо изобщо бе го направила, и се върна в разтворената му шепа. Явно бе възприела нейния странен уют като закрила.

Дан обаче бе вече осъзнал, че гальовната нежност на пръстите-уреди към рибешкото тяло пак не представляваше друго, освен безспирно човешко изследване. Някъде вътре в него се обработваше и записваше всичко, до което тези „пръсти“ се докосваха. Бяха го заснели с рентгени и ехографи, бяха установили химическия му състав, бяха му лепнали вече и етикета, който някой от изкуствените мозъци е измислил като определение, ако не го откриеше готов в паметта си. И след два часа, като порив към естествена нужда, чукоглавата акула щеше да изплува бързо на повърхността и, преди да са я засекли отнякъде, щеше да избълва към катера всичко новонаучено за подводния свят. Осъзна веднага и природата на автоматизма, чието с нищо непоклатимо предназначение си оставаше да служи. Да слугува! Сам бе създал този автоматизъм, без да си даде време да помисли и за други възможности за себе си. И все така несъзнателно бе се самоподчинил на тези отвратителни същества — хората, които ревниво не оставяха никого и нищо на мира, щом можеше да им бъде с нещо от полза.

Той стисна рефлективно рибата, колкото да й покаже, че тя също е подвластна. Не я улови, а я отблъсна, за да не си прави никакви илюзии спрямо човека и неговите апарати, спрямо това безкрайно изобретателно в егоизма си същество, от което никъде на тази планета не можеше да се избяга.

Не, не му се участваше повече в тази безогледна игра на човека с природата. В нея и той ставаше като делфините — обикновен слуга на човешкия търбух! Но и без него този търбух е зинал да погълне целия свят, та никак не е трудно да се види границата между неговата ненаситност и оня любознателен порив на човека, който като линията на рибешкото тяло уж не обслужваше търбуха му, а само го водеше нанякъде. И поне ти съхраняваше някои илюзии. Да можеше… Да, ако можеше, би отишъл при квазарите! Там, много далеч от човека, щяха да си побъбрят за устройството на вселената и за ритмите в нея, и за римите… Защото не само в излъчванията на делфините, а и в речитатива на квазарите се долавяше подобие на монорими в извечната песен на Вселената.

Вселената му пееше своята песен за еднообразието и за безкрайното разнообразие. И за това, че да съществуваш, вече означава да воюваш за многообразието на Вселената, като браниш някоя от формите в нея. За миг той се видя в инвалидната количка, сгърчен от болестта. Тежките многодиоптрови очила бяха почти разрязали носа му на две… Това също бе една от формите. Видението й обаче затуптя болезнено в чукообразната глава на акулоподобния киборг. А още след миг запулсира и като копнеж по свободата да напусне заедно с парализираното тяло и човешкия свят с неговите ограничения. Защото човекът навсякъде и за всички поставяше пътни знаци. Той не можеше без своите пътни знаци. А сигурно защото не представляваше чиста форма на киборг, Дан си присъждаше правото да заема страната и на другите същества против човека.