Любен Дилов - Да избереш себе си

Успокоен, рибният пасаж се отдалечи в определената му от делфините посока. Дан се гмурна под приятелите си, вдигна най-голямата си скорост и бързо достигна предния край на пасажа. Разпери всичките си крайници и като запръска всички възможни излъчвания от себе си с надеждата рибите да възприемат нещичко като сигнал за опасност, така се замята сред тях, че успя да разпилее предния им фронт. Очевидно подплашен, рибният пасаж отмести посоката си на движение към вътрешността на морето.

Когато и последната сребърна искра-риба угасна под вълните, Дан се вдигна над тях да се огледа за приятелите си. Те не бяха го последвали и никъде не се виждаха, въпреки че дишаха с бели дробове и все някъде би трябвало да си поемат дъх над вълните. Дали не бяха побегнали от непонятното за тях негово поведение?

От катера обаче не бяха го изоставили. Тревожните радиосигнали на обикновената, макар и кодирана, радиовръзка провираха своя зов между нарастващите вълни. Той ги прие, потвърди по установения начин, че ги възприема добре.

— Дан, веднага се махай оттам! Влязъл си в риборазвъдна зона. — Този път дежуреше океанологът, когото взеха със себе си, без да му обясняват за какво точно се касае, и той смяташе, че изпробват нов вид киборг. — Открили са те от наблюдаващия хеликоптер.

— Сприятелих се със стадо делфини и ги изследвам… — поиска той да успокои океанолога.

— Дан, прогонил си голям пасаж от развъдените…

— Отиваше право към корабите. Делфините без да искат…

Океанологът, следвайки правилата за отношение към киборгите, които се задействаха от имената им, нервно го прекъсна:

— Дан, делфините са научени да подкарват рибните пасажи към риболовните кораби.

— Ама тая паплач и делфините ли е заставила да им служи! — възкликна невероятно мелодично киборгът, с което предизвика паниката на океанолога.

— Професор Аройо, чуйте го само! Някаква повреда ли е? Как може киборг да застава против хората?

Аройо гневно надвика шума на вълните:

— Ако сме пропуснали да ти кажем, говедо такова, тая паплач, както нарече човечеството, лесно се озверява, щом й посегнат на кокала! Веднага се махай оттам!

Дан видя във въображението си комичния гняв на „Педя учен — лакът брада“, отбеляза, че шуреят му забрави да го назове по име, с което допълнително е засилил недоумението на океанолога, и побърза да прекъсне връзката, за да не каже още нещо язвително. Намери радиовълната на корабите, когато и двата зовяха за помощ:

— Пират е някакъв, морски разбойник или терорист. Пратете хеликоптери с лазерно насочване на бомбите…

— Три полицейски катера сигурно ще го хванат…

Той се гмурна силно надолу в чернозелените глъбини, но фасетното му зрение бързо се нагаждаше към тъмнината. Дъното се изпречи пред разперената му глава на сто петдесет и осем метра. Беше равно, покрито с милионолетен слой тиня. Дан се върна докъм петдесет метра, ориентира се за посоките и с най-висока скорост се понесе към скалистия бряг, където подводните пещери щяха да му предложат по-надеждно укритие.

Не чувстваше нито страх, нито възмущение, а мелодичният му вик преди не изразяваше гняв. Беше по-скоро умозрително презрение към просташкото самонатрапване на човека в области, където не му е мястото. Тук, в тази нежна простота на света, царяха ясни закони, командваше ограничена от строги инстинкти себичност. Докато човечеството, което хем развъждаше рибите, хем бързаше да ги изяде, щом достигнеха определен размер, грубо нарушаваше този вселенски ред със своята изобретателна алчност. Да можеше, би обяснил на тия горди и весели същества, делфините, че е под достойнството им такъв съюз с човека, защото той ги превръща в обикновени овчарски кучета. Че е под достойнството на целия подводен свят да допуска човека в себе си. Вместо това сам трябваше да изключи дори пеленгатора си, чрез който на катера винаги знаеха къде в морето се намира. Е, добре! Сега вече никой нямаше да знае това!

Като юноша бе слизал с маска и шнорхел във фиордите по крайбрежието. По тия места обикновено го водеха родителите му на летуване. В зеленикавия им мрак се спотайваха страховити тайни. Разлюляната джунгла от водорасли пред подводните пещери го омагьосваше така, че малкият Даниел очакваше с примряло сърце да изплува оттам невиждано чудовище. Но не побягваше, движеше едва-едва ръце и крака, колкото да не го отнесе водата нанякъде, докато съвсем загубеше дъх.