Любен Дилов - Да избереш себе си

Показа им, че умее да скача по-високо от тях, да се гмурка чак до дълбокото дъно, да се изстрелва като стрела право нагоре, да ги задминава във веселата гоненица. Те не се разсърдиха на превъзходството му. Само повторно го наобиколиха и запобутваха с човките си, сякаш да проверят от какво е направен. Сигурно се увериха, че не е от месо, че материята му повече приличаше на някои предмети, с които се возеха хората в морето и които често ги превъзхождаха. Сигурно за това не му отказаха своята благосклонност. А и той вече имитираше сполучливо някои техни по-прости сигнални връзки, налучкал смисъла им, с което допълнително ги забавляваше, защото човките им май непрекъснато се смееха.

Дан се възползва от тяхното благоразположение, за да прегръща телата им от всички страни с ехографа и рентгена, скрити в крайниците му. Въпреки че бяха добре изучени, той записа устройството и начина им на движение. Мозъците им бяха доста по-големи от човешките в съотношение към телата. Според класацията за интелигентност по съотношението мозък-тяло те би трябвало да са ако не по-умни, то най-малкото равни по разум на човека. Нима наистина беше така?

Връзката им с природата, нравът им, тяхната безконфликтна задружност, а и това, че квазарите в небето също излъчваха своя радиоезик на вълна двадесет и първа, което може и да не е чисто съвпадение, и прекъснатата или неосъществена връзка на човека със звездите, допускаха различен път на развитие на интелигентността. Вселената на океана им предлагаше храната, отоплението и осветлението, без да ги затруднява особено, докато сушата заставяше човека да развива своя мозък към противоприродна изобретателност, лишаваше го от веселото безгрижие на делфините.

Когато слънцето бе се вдигнало на десетина сантиметра над хоризонта, но все още бълваше оттам над вълните хлад, вместо топлина, най-старият от делфините, в когото Дан бе разпознал водача на стадото, неочаквано нададе особен сигнал и рязко отметна тяло в обратна посока. Стадото дружно се преметна подире му. Само най-малкият от делфините, бърборейки му нещо, се завъртя около него. Дан се досети, че го канеха да ги следва, и се гмурна към фланга на строилите се отново като за атака делфини. А те, сякаш изчаквали го да заеме мястото си, едновременно се устремиха нанякъде. Седемдесет километра в час, отчете спидометърът в него и Дан механично се нагоди към скоростта им, любопитен да види къде така целеустремено ги отвеждаше повелителят на стадото.

Носеха се бързо, и като състезателките по синхронно плуване ниско под вълните, така че тук и там лъсваше по някоя черна глава с белезникава гушка. След около петнайсетина минути водата пред тях изведнъж заблещука, сякаш бе пълна със станиолени късчета. Поблясваха коремите на еднакви, трийсетсантиметрови риби. Мерлузи — определи ги някой от компютърните му мозъци. Гърбовете им бяха почти черни във водата, но те бяха толкова много и така нагъсто, че всяка секунда поне няколко стотици предизвикваха едновременно сребристото поблясване на коремите им.

Рибният пасаж не се разтревожи от тяхното приближаване. Общият инстинкт го водеше нанякъде в невъзмутим строй и едва когато делфините с весела лакомия започнаха да лапат една подир друга рибите, в задния край на пасажа кипна паниката.

Вълните, още нараснали, премятаха търсещите спасение риби, докато предните части на пасажа продължаваха преспокойно да си плават на метри под тях. В далечината, където се чернееше още неразбудената линия на сушата, стърчаха два риболовни кораба, от най-големите, дето носеха в себе си цели фабрики за преработване на рибата далеч от хорските носове. Едва сега Дан разбра, че неговите нови приятели, хранейки се, насочваха пасажа към корабите.

Той съзря малкия безпилотен хеликоптер, който следеше рибния пасаж да влезе право в заложените мрежи, и нададе заучения вече делфийски сигнал за голяма опасност. Делфините изоставиха преследването на рибата и се скупчиха около него. Забърбориха разтревожено, сигурно го питаха какво му е, не се ли чувства добре, защото в това море единствено опасен за обитателите му е човекът, но нали човекът е техен приятел…

Положително така го питаха, макар Дан да не разбираше въпросите им, както и те не разбраха опитите му да им каже с радара си, че не натам трябва да гонят рибите. Но, видимо уважавайки неговата тревога, те изградиха с телата си около него подвижна стена, готови да го бранят или да му се притекат на помощ, ако нещо в него му пречи да плува. Над вълните обаче властно лягаше само настъпващият ден, а и той не предвещаваше никаква опасност.