В този претъпкан от комуникационни уреди век бе трудно да се скриеш. Затова бяха прибегнали до една позабравена форма за връзка с катера, та да съхранят донейде тайната. Отначало на всеки три часа, а след второто денонощие на всеки пети час Дан трябваше да изплува на повърхността и да „изстреля“ събраните сведения, закодирани в триминутно предаване. В тези три минути специалният му предавател нагнетяваше тричасова информация.
Методът бе използван, в по-примитивен вид естествено, още миналия век от бойните подводници, за да не бъдат засечени от врага им. И тъкмо защото бе военен метод, след забраната на военните подводници цивилните оператори бяха го забравили и навярно се звереха сега какви ли ще да са тия внезапни, кратки и неразбираеми радиопредавания ту тук, ту там из морето. А сетил се за това, Дан не можа да не се запита с какво всъщност е по-близо до подводния свят от тия „дрисльовци“, които някога са развихряли и под водата своите войни, а днес си плащат за подводните развлечения, имитирайки любопитство. Сетивата-датчици ли го отличаваха? По-голямата свобода на движение ли? Или това, че рибите не се плашеха от него?
Изключеше ли двигателя си и се запридвижваше с крайниците, скъсени като плавници, той заприличваше на огромна мързелива риба, която изглеждаше безопасна за тях. Той умееше вече и да нагажда собствения си приемателно-предавателен уред на техните вълнови излъчвания, за да пофлиртува с рибите, макар и да не разбираше сигналите им. А „светът на мълчанието“, както от древни времена бяха наричали морските недра, се превърна за необикновено чувствителните му слухови рецептори в свят, пронизан от разнообразни шумове и звуци, свят със своя като че ли основна мелодия и непозната ритмика. Не, човешкият мозък си оставаше чужд на тази вселена, с каквито и средства за познание да го въоръжиш! А онези, които бе почнал да нарича в себе си „дрисльовци“, откакто сам бе се избавил от биологичната потребност, съзирайки и тук някакъв символ, също си оставаха по-близо до него от всяка живинка в подводния мир. И от това прозрение — ако и то не бе отново сетивна измама — той неочаквано изпита нещо като разочарование, което би трябвало да бъде неприятно усещане.
Анализаторно-оценъчният блок, където най-напред постъпваха всички сигнали, се стараеше да ги обработва всестранно, преди да ги препрати за последно решение в мозъка му. Тук обаче му ги даваше често недообработени, защото и за него те бяха си оставали чужди. Въпреки това неведом някакъв механизъм поддържаше волята за знания в неговия разум, пречеше му да се отчае от безсилието си. А тя никак не беше малко и успешно заместваше волята за живот у всяко нормално същество. Иначе той вече бе се запитвал: Що за суета да смяташ своя мозък за толкова ценен, че да настояваш човечеството да похарчи купища пари да удължава съществуването му? Още ли признание искаш? И за какво ти е то, щом си изпълнен с презрение към тия, от които единствено може то да дойде?…
Бе се запитвал, без да изпита нито болка, нито разкаяние, нито способността да упрекне себе си. Стремежът към признание си оставаше онази форма на себеизтъкване, на проектиране на собствената си ценност върху външния свят, която от всички примитивни страсти е може би най-човешката у човека. Наличието й показваше, че човешкото у него е още живо, макар повечето други страсти да изгоряха в крематориума заедно с недъгавото му тяло. И той би трябвало най-малкото още да обича себе си, защото желанието за признание е яко завързано за себелюбието. Не усещаше обаче и кой знае каква привързаност към онова, вътре в торпилата-акула, което бе той или неговият мозък. Съзнаваше единствено, че в този мозък е настъпила невъобразима бъркотия и че любовта му към себе си представляваше по-скоро надеждата в тази бъркотия все някога да настъпи някакъв ред.
Акулообразният киборг, охраняващ го отвсякъде, притежаваше дори малка бластерна пушка, умееше да вади някъде от корема си лазерни ножове за рязане и дупчене, да хвърля едно вълшебно ласо от пяна, с което да придърпва желаното към себе си, но и това правеше по строгите закони на киборгизацията. То нямаше нищо общо със себелюбието. Самозащитата чрез нараняване или унищожаване на враждебно живо същество бе на последно място в йерархията на запрограмираните електронни рефлекси. Те се задействаха само ако трябваше да предотвратяват неминуемата гибел на най-ценното в себе си — човешкия мозък.
Читать дальше