Любен Дилов - Да избереш себе си

Отговорът обаче не дойде. Ако беше киборг, акулата-чук с мълниеносна автоматичност би отрекла да е произнасяла такива думи. Дан обаче се задоволи с този кратък мелодичен упрек и сякаш се зарови в безгласието на по-друго напрежение, препълнило като огнедишаща лава лабораторията. То погълна всички лъчения и температурни пояси в нея, отдели го от хората с невидима, но непробиваема стена. Или по-скоро — него отдели от тях, затвори го в непрозирността на една самота, чиито измерения са непознати на нормалния човек. Беше самотата на топката мозъчно вещество, запечатана в бронираната кутия на киборг.

Комисията дишаше тежко с бълбукането на огнедишащата лава. Стоеше и чакаше нерешително.

— Всички сме били такива отвратителни мръвки месо — нравоучително, като смешен пророк заради ниския си ръст, вирна брада Виктор Аройо.

С роботска едновременност комисията обърна глави към лабораторната маса. Оттам обаче не дойде очакваното.

— Денят приключи добре за нас, господа — долетя оттам. — Можем да си кажем довиждане. Молбата ми е следващите дни да идвате един по един, заседанията си ги правете другаде. Направете си график, според специалностите. Десет дена ви давам, на единайсетия ме принесете в морето! Иначе ще ида сам.

Младият Бьорнсон използва сгодата за малко отмъщение:

— Не можеш! Ключът е у мен.

— Ти ще ми го дадеш, Бор — произнесе с пееща увереност акулата-чук и Борис Бьорнсон осъзна, че не ще й откаже ключа, защото на сушата май не съществуваше място за такова чудовище.

— Пак ли ще бягаш от хората? — подхвърли заядливият психолог.

— От хората, не! Но от вас мога да избягам и на другия край на Галактиката.

Този път го приеха за шега. По-изгодно им беше. Единствен Виктор Аройо, заровил се сякаш целият в черната си брада, продължи да гадае защо зет му се отнесе така към своето дете и към съпругата си, съзнателно ли се отблъскваше от човешкото, или нещо друго го отчуждаваше от него. Кокетничене ли беше това, самоотбрана ли или озвученият протест на техниката?…

Поискаше ли да отиде там, където Нищото не съществуваше, оказа се достатъчно и простото пожелаване, не винаги усещано като волево усилие. Стократно по-глъбинно проникващите и всеобхватни изкуствени сетива сякаш сами го пренасяха в този плашещ и очароващ свят, в който не само за нищо живо нямаше място, а и времето като че ли не съществуваше. Но всъщност действително ли го разкриваха за него или му го създаваха? Съществуваше ли изобщо или и тези, все пак от човека изобретени, сетива умееха да халюцинират както всички човешки сетива?

Мозъкът Дан беше мозък на съвременен учен, отдавна преобърнал за себе си позитивизма така, че в територията на познанието да включва и самия субект на познанието, тоест, изследващия човек. Да отчита и несъвършенствата на уредите, с които работи. Ето защо той не можеше да не се запита защо повече се очароваше от новоразкритата за него вселена, отколкото да й се плаши. И защо човекът е склонен да приема съществуването на множество реалности за по-малко опасни. Дали защото, пак инстинктивно, знаеше, че е невъзможна единствената реалност или, ако съществува, тя е невидима и непостижима? Затова ли у всички народи религиите и вярванията спират все при непостижимото, наречено бог или божие царство?

Цялото мислене до него, стигнало своя връх в математиката, боравеше с някаква единосъщна материя още от времето на Демокрит с неговите атоми, а новите му сетива никъде не срещаха такава материя. Бог ли бе истинското име на тази непостижима материя, той ли се криеше зад основния й Принцип на неопределеността?

Дан се боеше да не би многогодишното му и още загадъчно за науката заболяване да го е направило отстъпчив пред окултното. Но пък, казваше си той в дебрите на третата вселена, в която едва що бе надникнал, ако човекът напълно заключи съзнанието си за всичко, наричано от науката „окултно“, няма ли да се обрече на вечен затвор зад решетките на биологичните си ограничения? Не се ли дължеха всички завоевания на науката тъкмо на дискусията й с „окултното“ като втори метод за досег с непознаваемото?

Сигурно не е случайно, че в периоди на голямо напрежение сред човешките маси познанието като че ли се обръщаше против себе си, ставаше едва ли не способно и да се самоотрича. А западнеше ли науката, веднага избуяваше окултизмът. И всичко това имаше като че ли една и съща причина — разочарованието в опитите на разума да се самоопредели.