Любен Дилов - Да избереш себе си

Въпросите му се умилкваха за похвала и киборгът им я даде:

— Братко, ако някой тук заслужава истинско възхищение, това сте вие, неврохирурзите.

— Нека все пак се спрем на въпроса за свободата! — опита психологът отново да придърпа разговора към своята област, а този път психокибернетикът енергично го подкрепи, преди да бяха се обадили другите от комисията:

— Дан, каза, че си проверявал възможностите на тялото си. Но то ще рече да провериш и границите на своята свобода. Така проблемът неизбежно става морален, философски, социален. Като човек ти си живял с узаконените граници на свободата в обществото, сега други граници ли усети? Имаш ли морална оценка за това, което направи?

— Ама не го давай така сложно — напразно потърси хашлашките интонации киборгът Дан. — Десетилетия съм се занимавал само с абстрактни проблеми. Видях се сега в могъщо тяло и ми се прищя да полудувам. А вие… свободата, та свободата!… Добре де, не изпитах никакво удоволствие! Това е разликата. При всяко разширяване на границите на своята свобода човекът неизбежно изпитва удоволствие, защото го усеща като победа на интелекта над масата. Пък аз не изпитах! Питате ме за моралната ми оценка. Изборът пред човека е един, още щом се роди. Или да нарушава създадения преди него обществен ред, или да му се подчини. В първия случай той става престъпник или революционер, което от морална гледна точка често е едно и също. Пред мен обаче се отвори трети вариант. Пълна незаинтересованост! И не заради някакви граници на свободата се прибрах, а защото осъзнах безсмислието на поведението си. Този ред сред хората, колкото и идиотски да изглежда в моите очи, си е техен. Той просто не ме засяга.

Дан млъкна внезапно, оставайки комисията още известно време да очаква продължение на казаното, заприличало на мелодична драматична поема. Накрая новият директор на Института по евристика и авангардни компютърни технологии като че ли се опита да изрази общото в мнението на комисията, но го направи много колебливо и с много чувство за вина:

— Дан, нямаме право да те пуснем в живота, преди да установим точните граници между теб и киборгите. Преди да сме изучили още редица основни неща, които…

Киборгът Дан го прекъсна с мелодичен вик:

— Приятели, не е ли човешко да не искаш да бъдеш човек?

Думите му звъннаха заедно със стъклариите в лабораторната зала като мелодичния стон на внезапна и нелепа камбана. Киборгът Дан не знаеше кое в него го изрече и защо го изрече, но не му оставиха време да се запита. Комисията веднага го заобстрелва с разтревожени гласове. Психологът пак изпревари колегите си:

— Мразиш ли човека, Дан? Докато вилнееше из града, май го мразеше, а?

— Никаква омраза не съм изпитвал, докторе! Пълно безразличие, казах ти! Макар, между нас казано, той да си заслужава и повече от омраза…

— Пакостите, дето извърши, говорят за това — присъедини се към колегата си психокибернетикът.

— Ако държите на всяка цена да ми припишете някакво чувство — рече мозъкът на Дан, — по-точно ще е нещо като студено презрение. Едно студено презрение към тия впаникьосани от внезапното безредие същества, които прекалено са свикнали с просташкото си самочувствие да са върхът на сътворението.

— Ама никакви ли други чувства не изпита? — обади се заради хората неврохирургът, а колегата му изглеждаше не по-малко обиден.

Проснатата върху металната маса акула-чук изглеждаше мъртва, докато някъде из разперената й глава не заизлизаха думите една по една, бавно, сякаш синтезаторът сега се учеше да ги подрежда.

— Приятели, един от основните митове на човека е вграждането на човешката душа във важен строеж, за да бъдел той устойчив. Не знам дали наистина са правени такива жертвоприношения или е само красив символ, но никъде не съм чел някой да е запитал вградената душа как се чувства там.

Макар от броеницата фасетни очи на киборга да не се отгатваше накъде и кого точно гледа, комисията разсеяно зазяпа към стените и прозорците. Само Виктор Аройо — вероятно заради роднинството си — реагира с усмивка. В нея обаче имаше силна доза ожесточение:

— Сигурно те измъчваме, Дан, но ти сам си избра тази съдба. Пък ние, като последни глупаци, се оставихме да ни кандардисаш да поемем отговорността. Съгласи се, че въпросът е от най-важните…

— Ако и ти ще ме питаш за емоциите, Вик, дай да приключим с тях! Има ли физика на твърдото тяло, има! На високите енергии — има. Е, аз навярно ще мога вече да напиша учебник по физика на човешкото страдание. Не, разбира се, не оная просташка физиологична болка, която преглъщаме с някое хапче, а на оголеното, озъбеното, осъзнато страдание! Страданието от раздялата завинаги.