Ученият Даниел Димих бе се занимавал с Теорията на вакуума и знаеше, че вакуумът също не е онова Нищо, което разбираше човекът под своето понятие. Това още Пол Дирак му го е казал! Светът извираше тъкмо от вакуума, от Нищото. Още в Библията е казано, че Бог бил създал света от нищото…
Глупости, това човекът си го е съчинил, за да избегне противоречието! Нали ако е създал света от нещо, ще рече, че то е най-малкото толкова старо и извечно, колкото е самият Бог! То затова всъщност човекът си е измислил и своя творец, я, след като ти, мила Вселено, отказваш да му кажеш кой и защо го е създал толкова различен от всичко живо по света. Не му се сърди затова, сама си си виновна! Как обаче обикновеният човек ще живее без Нищото, нали ако то не съществува, не би могъл да съществува и неговият бог?
Плашиш ме, мила Вселено! Човешкото в мен плашиш. Човекът е такова същество, че много се стряска, щом не открие някъде място за себе си. А страхът озлобява, така е при човеците! Затова и човекът е толкова жесток. Затова открай време е безогледен завоевател на всички пространства, където го няма. Нахално е това твое копеле, мила Вселено, и зло е, и няма да те остави на мира, докато не го припознаеш за свое! Сигурно затова все не може да събере достатъчно самочувствие, та да се откаже да иска да бъде част от нещо, да бъде създадено от по-велика от себе си сила. Затова… дай му някакъв знак, че го признаваш, че го забелязваш и той може би ще стане по-добър…
Но към кого всъщност се обръщаше? Та тя бе изчезнала и Дан като че ли пак само на себе си задаваше въпроси! Бе изчезнала, както бе се и появила — произволен резултат на още неконтролируемо мозъчно усилие, разперило за нея в паниката си нечовешките му сетива. Фасетното му зрение виждаше отново всяко нещо на мястото, определено от хората. Обездвижен като останалите вещи и уреди, лежеше и той върху дългата метална маса, под купола на допълнителния обезпрашител. Аройо и неврохирурзите нямаха доверие във филтрите на климатичната инсталация. Всичко си лежеше или стоеше, или висеше на своето място, всичко бе нужно на човека. Както и той, киборгът Дан, бе се пръкнал от някаква човешка потребност…
Но от каква нужда нахълта сега изведнъж в русолявата джунгла между краката на Рут?
Не виждаше нито себе си, нито своята ръка и не се питаше как го прави. Не изпитваше и сексуално влечение. Със същото механично любопитство, приличащо на унес, би могъл да ровичка в трева или в купа сено. Пръстите му пълзяха нагоре-надолу по венериния хълм, слизаха в подножието му към нещо като извор или рекичка. Връщаха се оттам мокри и като че ли разочаровани, бършеха се в къдравата и остра трева на джунглата, пак слизаха с боязън към изворчето. Докато изведнъж напипаха нещо! Нещо като топчица, нещо като крайчец на нещо друго. И предпазливо го задърпаха, а то се поддаваше меко, безшумно и с готовност заизлиза. И щеше навярно да се изхлузва така до безкрай, ако Димих изведнъж не бе видял в края, който държеше, своята безволево отпусната глава със смъкнатите над черепно празните очни кухини очила. Бузите му също бяха черепно хлътнали. А под тях се люлееше провисналото му тяло — тънко и меко като мокра връв…
Погнусата от слузестата влажност на тялото му разтърси безжизненото туловище на киборга. Мозъкът в него си рече: „Така ли се ражда животът?“ Но повече не смогна да си каже, защото фантомната болка го наниза на шиша си, накара го да онемее за няколко мига. След което Дан отпаднало си помисли, че се налага освен наблюденията си да продиктува за научните протоколи и своите съновидения. И че никак, никак няма да му е леко на човека да живее в три вселени, щом в своите си два свята трудно се оправя.
Комисията излъчваше почти същия мистичен ужас, с който бе го посрещнал Борис Бьорнсон. Дан би могъл да изпита задоволство от страха й, чиито вълни го заляха с горещина, но изпита само подобие на търпелива досада. Всеки киборг, създаван в техния институт, биваше дълго изучаван, преди да бъде предаден за експлоатация, защото всеки киборг при тях носеше нещо действително ново, а то се изразяваше най-вече в изненади, произтичащи от постоянно разширяваните граници на самообучението му. А Дан не беше киборг дори от най-висока класа. Той беше великият Даниел Димих, снабден с велико нечовешко тяло.
Така ли трябваше да гледа на себе си?
Димих си спомни, че в онази, може би истинската, Вселена не би видял никъде място за човешкото в нея. Съвсем случайна, външна и като че ли противоестествена подробност изглеждаше спрямо нея това самомнително човечество, въобразило си, че е създадено, за да властва над всичко. И, лишен от способността да се смее, той едва сега се усети напълно обезоръжен. Нима смехът бе единственото оръжие на човека срещу безразличието на Вселената? Хей, ама тя дали затова не го приемаше, защото той не бе в състояние да се смее над необяснимото и над абсурдите, които са скелетът на самото битие? И поради това е по-слаб от другите?
Читать дальше