Любен Дилов - Да избереш себе си

Наистина знаеше как да го направи — колко години бе управлявал огромния институт! Щеше просто да прелети над високата му ограда, там, където никой не го охраняваше, защото дори и със стълба нормален човек не можеше да я премине. И въпреки машинното си равнодушие както към гласа на Рут, така и към опитите за хитрост на брат й, мозъкът на Димих мобилизира уредите в кибернетичната си глава, за да установят къде се намираше и откъде да минеше най-бързо и по възможност незабележимо за към секретната лаборатория.

Когато затваряше вратата на лабораторията, зейнала, сякаш го очакваше, зърна зад нея да дебне в засада Борис Бьорнсон. С комично усърдие той веднага се хвърли да я заключва подире му. Киборгът Дан скокна на мястото си върху металическата маса с невинността на машина и едва оттам се обади:

— Бор, по-добре заключи отвън!

— Защо? — стресна се младият учен.

— Тука ще ми гръмнеш като балон от страх. Освен това искам да остана сам.

— Ше… ше… Дан…

— Махай се, ти казах! По-любезно не мога да ти го кажа. Изключи ме и се махай! Кажи и на другите! Ще ви повикам по радиото.

Да те изпъдят с такава мелодика в гласа е не по-малко комично за страничния слушател, но страничният наблюдател непременно би се засмял, ако видеше как младият учен пристъпва към лабораторната маса като сапьор в минно поле.

— Наистина ли ще кротуваш?

Дебнещите крачки на Бор бяха готови всеки миг да го понесат обратно въпреки безсмислието на такова начинание. Киборгът върху лабораторната маса притежаваше стократно по-бързи рефлекси.

— Изключи ме за свое успокоение и ме остави сам! Извинявай за одеве!

— Не искаш сега да разговаряме, така ли? — запита, задъхан от собствения си страх Бьорнсон.

— Бор, ако можех да те напсувам, щях да го направя…

Като да обезвреждаше непознато взривно устройство, Бьорнсон вдигна херметическата изолация от ключалката на двигателната система, не я улучи веднага с разтреперания ключ, после бързо го превъртя. Кибернетичното туловище върху лабораторната маса не трепна, но мозъкът в него възприе изключването на двигателната му система. Усети я като болезнена тръпка и още като тръпка на облекчение, но по всяка вероятност бе си я просто въобразил.

Бьорнсон побегна към вратата двойно по-изплашен от стореното.

— Дан, ще ни повикаш, нали? — Почака за отговор, не го дочака и добави обезпокоен: — Да не би нещо при изключването…

— Помолих те да излезеш, Бор…

Нежният и любезен глас сякаш мъчително се провираше през задръстена дихателна тръба. И действително той с неимоверно усилие провря този отговор в света на човеците през мрежата от милиарди и милиарди светлинни кванти, електрони, корпускулярни частици и температурни пояси, които бяха го вече омотали в своята гъсто изтъкана вселена. Бьорнсон бе престанал да съществува в нея. Тази вселена — дано най-после да е истинската! — очевидно не търпеше човека в себе си. И когато Димих се втурна в нея, бягайки от току-що преживяното, той мигом бе се превърнал в частица от нейното вечно движение, въпреки обездвижването, и радост като при завръщането в свиден дом запулсира в него този път, като вмъкване в надеждно укритие. Но сигурно и тя бе въображаема, защото миг след нея в мозъка Дан запулсираха неубиваемите човешки въпроси:

Защо, мила, приемаш мен с такава готовност? Само заради нечовешките ми сетива ли? Та те от човека са създадени! А за него аз никъде не съзирам място в теб. Не го ли искаш? Защо тогава си го родила?…

Ти знаеш, човекът засега не е способен да живее само в създадените от самия него вселени, в изгражданата от неговите, отгледани от планетата сетива и в паралелната, дето си я съчинява мозъкът му от своите сънища и потребности. Теб той не е в състояние да види, както те гледам сега аз. Ще рече ли, че си готова да го приемеш единствено в този вид, в който съм аз?

Корпускулярните частици, нахлули в лабораторията чак откъм слънцето и откъм звездите, сякаш само за да полудуват в морето от светлинни кванти и в потоците топлинни вълни, не му отвръщаха, залисани в своето неутолимо и всепосочно или безпосочно движение. Не, никой нямаше време за него и никъде в тази пулсираща каша от частици и вълни не се виждаше място за човека и неговото време. Колкото и той да си се биеше в гърдите, че бил готов да скъса с привичните си понятия за пространство, време и движение и с не по-малко стародавната си представа за празнота. В тази Вселена нямаше място и за Нищото!