Любен Дилов - Да избереш себе си

Прозорците с трясък се затваряха. Клаксоните на отдалечените коли, чиито водачи не виждаха причината за спирането, заозвучаваха улицата. Радарните им спирачки бяха блокирали и техните колела, за да избегнат нежелани сблъсъци. От входовете на сградите тук и там боязливо занадничаха човешки глави. Дан позна в някои от тях преследвалите го младежи. Страхът им като че ли доразпали у него желанието да разбие скования ред на улицата, защото тъкмо той внезапно бе въплътил подчинеността на човека и неговото самоунижение.

Не, този човек не заслужаваше снизхождение! Той сам бе виновен за робството си! Осъзнал се някога като господар и владетел на природата, след това той сам бе се превърнал в безволева играчка за силите на техниката и властта. Уж божествената му същност нямаше вече никаква стойност за тези сили. Покорил им се, той дори не усещаше в историческата си самозаблуда своето робско обезценяване. Послушно бе превърнал цивилизацията си в цивилизация на пътните знаци и се разтреперваше, когато някой — като младите терористи, у които сляпо бе се разбунтувала природата — откажеше да ги спазва.

На тази ли робска техноеволюция бе рожба той или е зародиш на по-разумен вид човек?

Въпросът, който си зададе, продължи да го държи щръкнал край бордюра, плашещ хората с необичайния си вид и с мистичната си неподвижност. Насред замръзналата от страх улица, чиито клаксони замираха в далечината като стонове на примирението. Разработките му на самоорганизиращите се системи — нов синтез между покорния автоматизъм на машината и нелинейните двигатели на живите организми — определено водеха натам човекът отново да се осъзнае във Вселената като уникална, закономерно самосъздала се висша форма на организация, но то единствено е в състояние целенасочено да твори. Донесли му признателността и на Нобеловия комитет, тези разработки му се сториха сега наивни пред ирационалните сили, налагащи реда и дисциплината на тази улица. Наивни — и с недоумението си, например, за какво са му необходими на човечеството тези безкрайни потоци от коли! Нима най-великите открития в историята не са правени, когато човекът кротко си е подтичвал пеш из полето и свободно е вдигал любопитни очи към небето?

И сякаш прегладнели за действие, датчиците и сензорните устройства в него самопроизволно прогониха от сетивата му целия този свят. Изведнъж го хвърлиха в безначалието и безкрая на една вечно движеща се невидима за човека картина. Невъобразимо плътният и пъстър хаос от електрони, лъчения и частици го замая и кой знае колко време щеше да го държи подвластен на магията си, ако не бяха го разтърсили с гръмотевиците си ирационалните сили на човешкия ред.

Пред очите му се върна налудничаво зловещата в своето онемяване картина на скованите от страх лица. Светофарите по всички околни кръстовища бяха предизвикали обездвижването на целия квартал в очакване на стоящите над хора и коли сили. А те не бяха закъснели да се явят, приели вида на полицейски хеликоптери. Бяха три и един през друг и с гневно ръмжене сипеха над колите своите бомби-заповеди:

— Остани там или ще стрелям! Стой на мястото си или ще стрелям!

„Бомбардираха“ него, затова спасението му бе в гмуркането сред колите. Никой не би стрелял, когато съществува опасността да улучи други. Дан измъкна от себе си два допълнителни двигателни крайника, отблъсна се силно с тях, включи газоструйния двигател и се бухна в замръзналата река от коли. Макар и обезшумени с гумени и пластмасови смукала, крайниците му замачкаха тънкия метал на покривите. Улицата оглуша от истеричните писъци на жените в колите, от крясъците на водачите им, от полицейски свирки и клаксони. Звуковият хаос нарасна до всеобщо обезумяване. От висотата на контролните кули по околните кръстовища, десетократно усилени, го занадвикваха заповедите на регулировчиците. Светлинните сигнали навсякъде пламнаха в червено и в почти целия университетски градец, макар и със скърцащо нежелание, колите послушно загасиха моторите си. През прозорците им се запровираха изплашени и неразбиращи глави, които внезапен трясък над тях ги караше да хлътват като отсечени зад спирачните възглавници. Защото фантастичното същество продължаваше безцеремонно да мачка под себе си покривите на спрелите автомобили. И никой не забеляза — по-късно щяха да го установят, — че въпреки привидната си безогледност, то бе стъпвало само там, където на задните седалки не седяха хора. Единствени младежите, окуражени от ниския полет на полицейските хеликоптери, се втурнаха между колите. Безуспешно и като че ли повече на игра те се опитваха да заградят ту на тая кола, ту на оная разбеснялото се чудовище, а то все надскачаше протегнатите им ръце и все повече ги увличаше в нещо, което много приличаше на шумно забавление.