Любен Дилов - Да избереш себе си

Къде ли беше тази дяволска душа, накарала хората да си съчинят за нея хиляди приказки? Защо не я откриваше в хипотетичния център на съзнанието, който би трябвало да е пренесен в доказуемо по-чист вид заедно с неговия мозък в това много по-всестранно тяло? Не я видя и на неопределимия праг между съзнанието и подсъзнанието, където пулсираше същото безспирно движение, каквото наблюдаваше в тази трета вселена. А нейната науловимост или просто несъществуването й, както вероятно не съществува и непостижимото, го изпълваха със „студено презрение“ спрямо онези, чиито просташки подреден живот бе смутил с лудориите си из града. Защо всички тези страхливи същества, иззидали като крепостни стени около себе си своите обществени структури, не осъзнаеха най-после, че единствено вярата в познанието е способна да направи живота им плодотворен? Само тя, а не вярата в мистичните сили, които уж управлявали човешкия живот, би омиротворила планетата им, би укротила вечно воюващите помежду си различни цивилизации, би потиснала груповия и индивидуален тероризъм, който непрестанно ги подстрекава една срещу друга. Защо при всеки сгоден случай се оставяха да бъдат подгонени от страха пред собствената си необясненост и хукваха да бягат от познанието?

Унищожете вашите идоли или унищожете себе си — подхвърляше му като тема една мисъл на древния философ Фридрих Ницше енциклопедичният компютър, конструиран да подпомага неговите разсъждения. Даниел Димих и преди бе се запитвал защо прославеният институт, който оглавяваше, защо всички научни институти по Земята не успяваха да унищожат идолите на човечеството. А вместо да се заемат с унищожаването им, бяха се самоподчинили на неговото оцеляване, не дори и на оцеляването му, колкото на ненаситна нечовешка лакомия за удоволствия и удобства. Но само бе се запитвал, бързайки да се скрие в радостите на откривателството. Може би затова сега бе му трудно да разграничи „студеното презрение“ от равнодушието. Побоя се обаче да се насилва, защото неизбежно щеше да опре до същия извечен въпрос за самоопределението.

Кой беше той и кому щеше да служи в този си вид — на оцеляването на хората или на техния ненаситен търбух?

Кибернетичното тяло не му доставяше приятни или неприятни усещания. То бе сякаш отделено от него, той не усещаше дори да му е подчинено. Основния регулатор в поведението на живия свят — принципът удоволствие-неудоволствие, не бяха успели да постигнат, когато конструираха Голема. Останаха си при програмираните механични „рефлекси“. А за мозъка Дан оставаше пък само умозрителното доволство от скоростта и всеобхватността на информацията, доставяна му от това тяло.

Нощният подводен свят разтваряше пред него своите тъмни и по-светли завеси, зад чийто и температурни разлики се криеше често някое лакомство за любопитството му. Веднъж очаквателно замръзваше неизвестно дълбоководно същество, вперило в него огромни очи. Друг път неизвестните същества сами бързаха да светнат насреща му с фосфорните си фенерчета-очи, сякаш му даваха светлинни сигнали. Случи му се и нещо, което би трябвало да го разтревожи. Светът зад току-що разтворилата се пред него завеса, макар и мигом измерен от уредите му, се оказваше фантастичен мираж, щом той се гмурнеше в него. А многобройните му фасетни очи можеха да се закълнат, че са видели и Нептун, и русалките му, и приказния му подводен дворец, гъмжащ от тритони, октоподи с човешки глави, морски коне.

Дан провери данните, които му доставяха компютрите, и се увери, че макар и само мозък, той си оставаше способен да се съпротивлява на логиката на реалността — ако имаше такава, разбира се. Иначе защо човекът още от мига, когато е станал хомо еректус, вдигайки глава върху двата си крака и се е огледал от високото, се е видял в непознаваем, не особено приятен свят, та веднага почнал да си съчинява паралелните светове на изкуството, на приказките и виденията?

Слава богу, самото кибернетично тяло автоматично записваше достоверността на картината за бъдещите изследователски екипи, та халюцинациите не я застрашаваха! Но наистина ли не я застрашаваха и какво точно не застрашаваха?…

Примамиха го светлините на туристическа подводница, сторила му се отдалеч също мираж, и той изостави разсъжденията си за реалността. Помисли си, че не би било зле да почука на дебелото панорамно стъкло, зад което вероятно още киснеха зяпачи с чаша алкохол пред себе си, но вече бе правил подобни лудории из града, без да изпита приятно чувство. Па и те едва ли щяха да се изплашат, усещайки се в безопасност зад стъклената броня. Затова побърза да легне в първата зърната яма на дъното, за да не го уловят ехолокаторите на подводницата.