Любен Дилов - Да избереш себе си

Той би трябвало да се опияни от изобилието на формите и цветовете, които му предлагаше водната вселена. Да се зарадва и на „пренаселената самота“, както бе я нарекъл някой някога — изкуствените интелекти не можаха да му подскажат кой и кога го е изрекъл. Или поне да се оплаче от претоварване на съзнанието, което сигурно затова търсеше от време на време почивка в детинските фантасмагории на халюцинациите. А той констатираше с равнодушието на автомат, че му предстои отново да се учи на търпение, защото търпението е сред задължителните качества на добрия учен. Докато звездите над него сякаш му се подиграваха: Добре де, каниш се да дойдеш при нас, да влезеш в една четвърта вселена, но какво ще правиш тук, след като не си разбрал още другите три? Нали и тук ще вървиш подир създадените от теб сетива, значи пак себе си ще срещаш! Не се ли убеди колко си безпомощен, как мигом онемяват всичките ти сетива пред вечното и безпосочно движение?…

И преди Даниел Димих инстинктивно отбягваше въпроси, които се силеха да парализират търпението му. Затова побърза да им отвърне, че каквито и да ги дрънкат, той, киборгът, представлява една голяма победа за разума. Но звездите пресрещнаха възражението му с още по-коварен въпрос:

„Какво тогава представлява този твой разум, щом е способен да напусне обвивката на собственото си тяло, за да влезе в по-яка, не от природата създадена крепост?“

Мозъкът Дан не се остави да го разколебаят. По-нататък наистина щеше да се наложи да се потърсят нови определения за разума, но засега му стигаше усещането, че развързан от примките на биологията, разумът се превръщаше в свободен ловец на истините. И е нужно да се обучава да ги улучва, както всеки ловец по-напред се учи да стреля. Важното бе, че охолствата на цивилизацията не бяха простреляли прадревния му ловджийски инстинкт…

Температурата на водата и въздуха над нея бързо се променяше. Сензорите му я измерваха до стотни от градуса и Дан от тях научи, че слънцето се е наканило да изплува зад източния хоризонт на морето. Звездите в оня край сякаш бледнееха от страх пред надигащото се огнено клокочене на водата там, а на фона на бързо разгарящия се изгрев стадо делфини се запремята в ритуален танц. Приличаше на религиозна секта, посрещаща своя бог, слънцето.

Ловният инстинкт на разума го накара да пусне на най-голяма скорост двигателя си и ниско под вълните да се понесе натам, откъдето в забавна неразбория долитаха лъчевото бърборене и хашлашките подсвирквания на играещите делфини. Плуваше натам, уверявайки себе си, че би трябвало още да е способен да играе, защото нали игровото начало е първооснова на познавателните процеси.

Делфините отдалеч го усетиха. Скупчиха се, след което като при команда се разгърнаха за атака с великолепна едновременност. Така те атакуваха големите акули и хищните китове, но в това море, дето бяха се родили, нямаше нито акули, нито китове. Затова изчакваха да се приближи нещото, което много приличаше на акула.

Спомнил си, че те се съобщаваха на вълна двайсет и едно, Дан пренастрои предавателя си и се опита да им каже, че иде при тях с мир, та да не се плашат, въпреки че сигурно им прилича на опасните акули-чук и е два пъти по-дълъг от най-едрия делфин.

Те, естествено, не го разбраха, но строят им се размекна, разтвори се във водата. Непознатото същество им говореше на сходен език. Наобиколиха го любопитно, а той, спрял двигателя си, извади накъсо само два от своите крайници за равновесие и се остави да почукват с човките си гъвкавото му тяло, чиято повърхност от огнеупорна пластмаса бе моделирана по подобие на кожата на делфините, за да предотвратява завихрянията при високите скорости. Делфините бяха най-бързите същества в световния океан.

След няколко минути се престраши сам да погали единия от делфините по корема. Животното вдигна човка във въздуха, подсвирна уплашено или възторжено — не се разбра. Дихателното му отвърстие изстреля като сифон висока струя вода. Дан посегна към втори делфин, който също се остави да го погалят. Приеха го, след като бе погалил всичките, едва тогава възобновиха своите дружни скокове. А сигналите им може би го канеха да участва в тяхната игра.

Черните им гърбове лъсваха над заблещукалите вълни, обагрени в розово. И водата, която пръскаха, розовееше. Розовееше и мъглицата, оцветила въздуха над морето. Красотата на изгрева и прелестите на станиолено намачкания воден простор сигурно предизвикваше у делфините тия приличащи на възторжено лудуване скокове и свределни премятания. Нещо подобно би трябвало да изпитва и Дан. Вместо това се опитваше да научи дали и у тях това е същото, като у хората, или е някаква друга форма на отношение към природата.