Любен Дилов - Да избереш себе си

Бьорнсон едва ли щеше да се удави, въпреки вълнението — добър плувец беше като повечето скандинавци, но внезапното падане все пак бе го зашеметило. Преди обаче от катера да го открият, едно ласо от пяна изхвръкна от вълните зад хека, лъсна като рибешки корем на лунните лъчи и се пльосна около главата и раменете на все още нецеленасочено цапащия около себе си с ръце млад учен. Втвърди се, стегна раменете му и го вдигна над вълните. След което сякаш невидим воден дух повлече дългия, провиснал в примката датчанин към спуснатата от палубата стълбица.

Апаратът, който Дан бе наругал заради неговата ненадеждност, изведнъж бе се задействал сам и против заричането му да се крие от капитана. Засякъл ли бе наистина или просто се подчиняваше не на него, а на законите на робостроенето? Киборгът не бе в състояние да удави човека, но киборгът бе длъжен да го спаси. А в тая работа не можеше да няма пръст и тайнствената „защита от глупака“.

— Дан, благодарим ти! — подвикна му откъм релинга мократа от водните пръски брада на Виктор Аройо. — Ако не беше ти… Ще се качиш ли при нас? Полицията вече ни проверява.

Димих не знаеше трябва ли да е доволен, че киборгът го надхитри, или да се примири с ролята на глупака. Все пак приятелите му не бяха забелязали неговата постъпка и това го окуражи.

— Киборгът ли удари така катера? Не усетихте ли, беше удар? — не бе се успокоил единствено капитанът. — Дай ми фенера да видя дали няма повреда.

Дан знаеше, че няма повреда, но вместо да отговори, викна мелодично:

— Пазете се, скачам!

Издигна се заедно с поредната висока вълна, отблъсна се от гребена й, прелетя като мистично същество над релинга и се пльосна върху задната палуба.

— Влизай, докато не те е видял някой от брега! — пошушна му океанологът, когото по принуда бяха посветили в експеримента след случката с рибния пасаж и който още не можеше да смели възторга си.

В каюткомпанията, задръстена от уреди, Дан побърза да заеме ложето, с което бе го спуснал на катера и хеликоптерът. Трябваше да изпревари връщането на капитана. Легна и се престори на неподвижен.

Бор, вече преоблечен в сухи дрехи, топлеше длани на канчето с горещ чай и предпазливо го поглеждаше откъм дългото канапе. Подозираше ли го? Досещаше ли се, че не киборгът бе го спасил против волята на човешкия мозък.

Смайващата сърдечност на синтезирания му глас, дълго не чуван от тях, ги стресна:

— Бор, момчето ми, обездвижи ме, изключи и сетивата ми!

Сигурно му прозвуча и като подмазване след покушението, но Бьорнсон не успя веднага да реагира, защото откъм рубката надникна капитанът с неизгасен ръчен прожектор. Само погледът му стана по-остро подозрителен, а шепите му стиснаха гневно чашата.

— Странно — рече капитанът. — Ясно усетих как нещо силно ни удари, а нищо не се вижда. — Угаси ръчния прожектор, пронизал каюткомпанията, превърната в лаборатория, и добави: — На разсъмване морето ще се укроти. Ще спусна лодката да видя. За всеки случай ще остана при уредите.

И, срещнал враждебно пъдещите го погледи на учените, смутено затвори подире си малката врата към командната кабина.

— Защо да те изключваме — попита Аройо, сушейки брадата си с голям пешкир. — Аз мисля пак да се върнеш в морето.

— Не виждам смисъл. Там безброят на живите същества и простите закони на неговото устройство непрекъснато те убеждават, че планетата с нищо не би станала по-бедна или по-грозна без човечеството. Следователно или то е дошло на планетата с някаква специална мисия, или ако появата му е случайна рожба на еволюцията, то е длъжно да намери оправдание за съществуването си.

— Ако тия прозрения са ти дошли на морското дъно — изръмжа сърдито над канчето си Бьорнсон, — не е било нужно да слизаш чак там.

— Не твърдя, че са оригинални, но там твърде силно усещаш колко си излишен — оправда се подмилкващо синтезаторът в акулоподобния киборг. — Бор, аз те помолих за нещо.

Усмивката на Бьорнсон излезе злорадо усмихната.

— Страх ли те е?

Изкуственият глас му възрази, без да промени своята ласкателна любезност:

— Вас ви е страх от мен. А теб най-много!

Океанологът стърчеше още прав край изходната врата на каюткомпанията и го гледаше оттам с разширени от боязън и възхита очи. Дан добави:

— Искам да не се боите от мен, когато разговаряме. Вик, направи го ти! Колегата ти Бьорнсон така се е вцепенил от страх, че не смее да пусне дори чашата си с чай.

— Мога да те обездвижа — рече професор Аройо, захвърляйки пешкира. — Но защо и сетивата?