Любен Дилов - Да избереш себе си

Океанологът се обади, без пресилената бодрост да заглуши страха му от плашещото същество:

— И това, което ни прати досега, е велико. Ще има с години да го изучаваме!

— На вашата наука е интересно само онова, което служи на човешкия търбух! — възрази му с убийствена мелодичност чукоглавата акула, въпреки че океанологът подкрепяше нейното желание.

Прекъснат в лекцията си така безцеремонно, психологът рече колебливо:

— Нека още го понаблюдаваме в институтски условия! Видяхме какво направи във водата! Докато не решим и ние, и той как при него ще изглеждат стойностите за добро и зло във взаимоотношенията му с другите същества на планетата, не би трябвало да го пускаме на свобода.

— А как ще ме спреш, бе, докторе? Ще ме вържеш ли? Какво ще разбереш, когато съм обездвижен?

— Дан, да оставим празните приказки настрана! — сговорчиво се намеси Виктор Аройо. — Знаем, че си всесилен, но знаем и че никога няма да приложиш насилие.

— Не бъди толкова сигурен! — любезно възрази и нему онзи, който, ако имаше човешки вид, би могъл да се назовава негов зет. — Нали чу. Аз съм вече над доброто и злото. Значи от мен всичко може да се очаква.

— Напразно се опитваш да ни плашиш. В този киборг си ти вътре, Дан, не някой друг!

— Друг е, Викторе, не го познаваш! И ние трябва да разберем какво сме затворили вътре. Затова карай още сега към института!

При последните му думи всички мълчаливо се вторачиха в него като да не схванаха смисъла им. А всъщност постепенно осъзнаваха, че той също ги гледа, само че броеницата фасетни очи по чуковидно разперената му глава с нищо не издаваха чувства или поне интерес някакъв. И четиримата май едновременно потрепераха от ужаса да знаеш, че те гледат, а сам да не виждаш как. И едновременно побягнаха от собственото си творение.

Бьорнсон и океанологът влязоха в командната рубка да прослушат ефира над морето дали полицията продължаваше да търси разтревожилото рибарите същество, да повикат и институтския хеликоптер. Аройо и психологът се спогледаха, установиха нуждата си да продължат своя спор и отидоха в спалното помещение да събират багажа си заедно. Капитанът, осведомен за промяна в плановете, вече повеждаше катера към брега. Там в едно оградено и опразнено от закъснели летовници заливче щеше да ги чака хеликоптерът.

Усетил вибрацията на пътуващия катер, Дан навярно би въздъхнал с облекчение — ако можеше, разбира се, — макар да се и разкайваше вече. Защо, по дяволите, се остави да го обездвижат? Никой вече нямаше да се бои от него, защото какво представлява сега? Един безпомощен мозък! Който в краен случай бива отбраняван, но не е способен да напада. А нима човекът е човек, щом не е в състояние да напада? Та нали все с нападения се е хранел и все средства за нападение е измислял — от каменната брадва и копието до ядрените бомби…

Всъщност не за това искаше да мисли, когато пожела да прекъснат сетивата му. Те наистина му пречеха, защото без миг прекъсване му сервираха всички движения наоколо. Преди да излязат бившите му колеги, бе отбелязвал в себе си всяко тяхно движение от клепачите и дишащите гърди до пръстите на ръцете. Нищо в телата им не можеше да стои дори няколко секунди, без да помръдне, а той поне от безсмислието на това вечно движение бе се отървал. Тялото му не изпитваше нуждата от движение, а движението на биоелектрониката в него не се усещаше. И още бе си помислял, непрекъснато възприемайки неспокойното излъчване на техните тела, че вероятно някога душата е поглеждала към тялото с презрение и само когато се е срамувала от него, си е въобразявала, че се въздига. А сега, когато той притежаваше безупречно тяло, би трябвало да има и доволна от него душа и тази душа с основание ще насочва презрението си към онези, които продължават безропотно да робуват на своите страсти и потребности, само с тях да се усещат щастливи, не и с новите знания. Човекът трябва непрекъснато да превъзмогва биологията си, ако притежава наистина някакво предназначение в тоя свят. Както се е самонадмогнала онази маймуна, за да слезе първа от дървото и да тръгне изправена на два крака. Да, човекът е една самонадмогнала се маймуна! И ще се издигне до същинската си мисия едва когато е преодолял и доброто, и злото в тяхната зависимост от неговия търбух.

Гъмжилото във фиорда бе му подсказало защо човекът е имал нужда всичко това да е създадено от някого, който пък е създал него, короновайки с човека своето неясно дело. Защото се е уплашил да се види, както се виждаше киборгът Дан, излишен и пречещ в този невъобразимо разнообразен и хубав свят.