Любен Дилов - Да избереш себе си

— Видя ли ги?

— И страха ти видях.

— Страх ли? Че защо страх? Как така страх?

— А сега улових и лъжата ти, Бор! Разбра се, че те е страх от мен. Няма нищо срамно в това. На твое място аз също бих се боял от такова непроучено чудовище. Но да си дойдем на думата. Ехографът работи отлично, рентгенът — също. Измервах и температурата на всеки твой орган до стотни от градуса.

— Добре — промълви все още зачервеният от срам Борис Бьорнсон. — После ще си поговорим и за страха. Сега би ли се опитал да откачиш от себе си тези уреди и да ги подмениш и поправиш. Помниш ли къде са резервните части?

Изпитвайки злорадото усещане, че се къпе в страховите излъчвания на младия датчанин, Брейн откри нещо, което го смути. Ако беше машина, щеше моментално да пристъпи към задълженията си, но проклетият човешки мозък си позволяваше едновременно стотици други мисли и усещания. Разрешаваше си дори да преценява дали да извърши нещо или не и съвсем определено удължаваше едно усещане за сметка на друго, наслаждаваше се на своеобразен порив на сладостен мързел, бликнал из глъбините на сивобялата кашеста материя.

— Хайде, Брейн — боязливо го подкани младият учен. — После ще те помоля да подмениш и записните касети…

Брейн не помръдна. Странното тяло, в което се намираше, стърчеше като гладък, меко кафяв монумент с разширен чукообразен капител на върха. Бе леко наклонен, сякаш се готвеше да падне, а Бьорнсон очакваше да тръгне към шкафовете и недоумяващо поглеждаше към необяснимата му неподвижност. Защото и контролният стенд не можеше да му подскаже какво в момента се извършваше в това тяло. А Брейн стоеше омагьосан от божествената увереност, че знаеше къде се намира всичко, как се действа с него, как се подменя или поправя. Нали Нобеловата награда, която му бе присъдена, но която той не пожела да „доживее“, а я завеща на Института си, бе тъкмо за откривателските му заслуги в теорията на самоорганизиращата се материя. Тъкмо на тия биокибернетични мозъци, изтъкани от предимствата на кибернетиката и приспособимостта на живата клетка, които сега кротко чакаха да го обслужват. Опиянен от увереността си, че е способен на всичко, той продължи да не извършва нищо от нареденото му, защото го извършваше във въображението си: отваряше в гърдите си бронираната в миниатюрен сейф „черна кутия“, вадеше от нея свръхминиатюрната касета-кристал, сега още празна, но способна да побере билиони байта информация и предпочиташе да слуша не „говор“ на изкуствените интелекти, а „гласовете-тръпки“ на мистичния страх, излитащи от едрото, мускулесто тяло на датчанина.

— Брейн… — започна с нарастваща тревога Бьорнсон, но кибортът го прекъсна от висотата на своята триметрова извисеност:

— Не знаеш, Бор, и никой от вас не се догажда колко и какви точно комбинации на способностите има в мен. Аз също тепърва ще трябва да ги установявам. Но изглежда комбинацията от всичките тия радари, сонори, датчици е създала в мен нещо като детектор на лъжата. Така че, драги ми Бор, не се опитвай да ме лъжеш! И не казвай никому за това, дори на Аройо, ясно ли е? Иначе ще си изпатиш!

Заплахата бе толкова сладостно любезна, че не можеше да не предизвика нов прилив на мистичен страх у младия учен. Чак и гласът му потрепера:

— Упованието ни, Брейн, е, че ти си, така да се каже, създател на себе си. Моралното ти чувство ще определя способността ти да поемаш отговорност за своите постъпки.

— Чудесно го каза, Бор! Но от него най-много ви е страх, нали? От моралното чувство. Така е! И най-съвършеният киборг се нуждае от точно формулирани задачи. Ако му възложиш, примерно, да колонизира някоя планета, а не му кажеш какво да прави с тамошната природа и с новите същества, ако има такива на нея, той може всичко да изтреби, за да дойде човекът на чисто, нали така? Но ето че аз не съм такъв киборг. В мен има човешки мозък с всичката му безотговорност към света. Същата с каквато досега човечеството се е отнасяло към природата. И ние стоим като чирачето на магьосника от стихотворението на Гьоте, дето извикало духа да му донесе вода, но забравило заклинанието как да го спре и той започнал да пълни цялата къща…

— Брейн, да оставим упражненията за утре, а?

Датчанинът се изправи, готов веднага да прекъсне заниманието и да избяга, а страховите му излъчвания сякаш се готвеха да пръснат зелената му лабораторна манта.

— Ти не си киборг, Брейн, не се нуждаеш нито от точни нареждания, нито от заклинанията на чирака-магьосник. Ти си човек, а човешкият мозък не се нуждае от формули, за да определя кое е добро и кое зло. Но драмата ти, разбира се, е тежка. Трябва да свикваш с един живот, в който те очакват непознати унижения. Поне докато крием кой си. Тръгнеш ли сред хората, те, дори и да знаят, по навик ще искат от теб каквото им хрумне. Ще им обясняваш ли, че не си машина, а човешко същество? И как ще го доказваш, без да ги изплашиш до смърт? Признавам си, не бих желал да съм на твое място, Брейн.