Любен Дилов - Да избереш себе си

След ритуалния жест Борис Бьорнсон, сякаш осъзнал някаква пакост, побегна от лабораторната маса, спря се чак на отвъдния край на лабораторията. Залисаният в новото си самочувствие Брейн не видя дали той измъкна вълшебното ключе от него, или го остави там.

— Как се чувстваш сега, Брейн? — запита го позасраменият от бягството си Бьорнсон и с крадливи крачки потърси спасение при шарения термос.

— Великолепно! Сега вече действително съм в тази нечувана утроба, за която ми философстваше одеве.

— Тогава да започнем с упражненията по програмата, а? Не слизай от масата, да не направим някоя беля! Аз ще си допия кафето, а ти се опитай волево да подмениш кръвта си. Ако не помниш как, изкуствените интелекти ще ти кажат, но трябва да го отработиш до пълен автоматизъм…

Датчанинът се върна на стола си заедно с пластмасовата чаша в ръка и с изкуствено нехайство я поднесе към устните си. Очите му останаха заковани в малкия монитор на контролния изпитателен стенд.

Да, разбира се! Онова, дето го усети като рукване на кръв, бе съвсем друго. Бяха задвижващите токове-импулси, тръгнали от ядрените батерии. Иначе самият той, мозъкът, си плуваше постоянно в течност, подобна на кръв. От нея се хранеше, благодарение на нея съществуваше изобщо. Тя се намираше в два големи резервоара в коремната област на киборга, там в непрекъснат електролизен цикъл се обогатяваше с нужните хранителни вещества, а кислородът за нея се раждаше в добре изолирани катодно-анодни кутии. Този мозък, макар да се намираше в тяло, предназначено за работа в лишени от въздух, не планетарни условия, си оставаше навеки свързан с родилата го утроба на Гея.

За частици от секундата Брейн се стъписа пред обслужващите го шест изкуствени интелекта. Помнеше само, че бяха разделили функциите между двете полукълба с оглед на специфичните им нужди, но към кой от компютрите трябваше да се обърне… Не успя да си спомни. Едно усилващо се напрежение го заизпъва, както когато някога в главата му нахлуваше кръв от рязко повишилото се кръвно налягане. Да, новата „кръв“ осезателно вече изтласкваше старата обратно в другия резервоар, още преди да разбере кой компютър бе го направил. А той някак изведнъж и без усилие се видя да взема допълнителни външни резервоари, защото потегли на дълъг път из космоса, изведнъж знаеше и как да ги включи към тялото си. Така е! Ако мозъчните му клетки не се изхабяха скоро… Не би трябвало, нали нямаше да обслужват и някакво болнаво тяло… Никой смъртен обаче не знаеше все пак колко дълго ще живеят мозъчните му клетки!… Да, можеше и цял век да изкара далеч от Земята в самотния си и неумъртвим гроб на тялото-киборг… Щрак!

Изщрака ли нещо в него, което чу само той, или бе тръпка някаква.

— Отлично — кимна Бор към монитора на стенда. — Трябва обаче да го правиш всеки ден тая седмица. Така да го автоматизираш, че да го правиш и в условия, когато компютърът откаже и ще си принуден да минеш на собствено управление.

Прищя му се да вметне: „Миличък, та аз не усетих нищо, стана просто от само себе си.“ Не го каза, за да не издаде объркването си. Нали така бе и конструиран — единият от компютрите да приема волевото усилие и да включва подмяната на кръвта извън определените интервали. Имаше ли значение, че още не знаеше кой?

— Готов съм! — насили се Брейн към бодрост, макар да не усещаше промени в себе си. Източената кръв още не бе изхабена. — Давай следващото упражнение!

— Нека проверим ръчния ехограф! — предложи със спотаена плахост Борис Бьорнсон, нарушавайки реда в предварително изготвената програма за упражненията.

Сякаш очаквал тъкмо това нарушение на програмата, Брей се върна със светкавична лекота от масата, а нещо като крака се изстреляха от долната част на тялото му и поеха триметровата изправеност на киборга. Подобие на тънък и жилав накрайник със странно приспособление на върха изхвръкна като камшиче от една отворила се някъде на гърдите му клапа. Удължи се, сякаш беше гумен, а някой невидимо го разтягаше и единият от „пръстите“ му улови зелената манта на Бор. Прибледнял, той храбро се стараеше да не помръдне. Приспособлението се зарови под мантата, напъха се в ризата, зашари по гърдите и корема му.

— Момче — бликна пак невидимо откъде мистично любезният глас на синтезатора. — Имаш две камъчета в жлъчката. Друго всичко е наред, но камъчетата трябва да махнеш, докато не са станали повече.

Цялата кожа на Бьорнсон вече неудържимо трепереше.