Любен Дилов - Да избереш себе си

— Спри го, Вик — с блага любезност помоли Брейн. — Не ми е приятно да го гледам. Впрочем, всичките тия ритуали затова и служат де, да измамят живите, та по-леко да понесат смъртта. Вярвам, веднага са кремирали тия мои жалки останки, за да няма доказателства.

— Бъди спокоен, Дан! Прощавай… Брейн! Съобщението ще направим чак след като сме извършили всички изследвания. Няма да е скоро. И няма да е без твоето съгласие. А дотогава всички ще си траем от страх пред правосъдието. Най-много ме радва, че паметта ти се е съхранила. Нали вече всичко помниш?

— За беда — всичко! А би било хубаво да го забравя.

Думите весело изчуруликаха, вместо да прозвучат гротескно. И нямаха нищо общо с драматизма на обзелото го раздвоение дали наистина би било по-добре да изключи целия си предишен живот.

Ключалката на вратата тихичко прищрака.

— Идва Бор — съобщи Димих и сякаш се радваше, че при него ще влезе още един човек.

Виктор Аройо сепнато се обърна към вратата, където още никой не бе влязъл. После все така стреснато изгледа акулоподобното туловище.

— Брейн, знаеш кой иде, така ли?

— Помня излъчванията му, а те минават и през вратата. Не се плаши! Оказа се, че сетивата-датчици не се изключват напълно, някои от тях действат заедно с човешкия тип сетива.

Аройо пресилено се засмя:

— Бор, здрасти! Наспа ли се? Идвай, че аз трябва да вървя на проклетото заседание, дето ще ме коронясват за директор на Института.

— Кукуряк съм — отвърна гръмогласно младежът. — А ти, шефе, как си? Чух да се оплакваш от нещо, но нали това искахме! Защо да се плашим?

Таванът на залата като че ли се сниши от високия датчанин, който се спря до шкафа при стената и заизважда от чантата си шарен термос и пакети със закуска.

— Шефът сега съм аз, запомни го, Бор, и да не съм те чул повече да бъркаш! — опита се Аройо да имитира заповедта на някакъв абстрактен фелдфебел. — Той е Брейн!

Младият учен изригна весело край шкафа:

— Брейн ли? Че то не звучи лошо! Брейн! И така, Брейн…

— И така, Брейн — продължи вместо него Виктор Аройо. — Оставям те в лапите на тоя момък. Решихме той да провежда с теб първите упражнения. Препоръчвам ти да изпълняваш нарежданията му. Вече не си никакъв началник и даже никакъв човек не си вече, а една машина, която е длъжна да бъде послушна, ако иска да стане и полезна. Не знам дали ще свърша до обед, но по възможност не се карайте, защото с тоя твой глас ще излезе много смешно, Брейн!

Докато Борис Бьорнсон навличаше зелената лабораторна манта, Аройо предпазливо изнесе брадата си навън, поповдигайки се на пръсти, навярно да изглежда по-висок или от страх и респект. Не забрави обаче да заключи подире си. Не само тази лаборатория бе засекретена, Брейн вярваше, че сътрудниците му не са забравили да засекретят по същия начин цялото крило на Института. Пред вътрешния му взор обаче още се точеше траурната процесия. Някъде в края на редицата й зърна и датчанина, на когото всъщност дължеше специална признателност, защото той извърши с младежки ентусиазъм цялата организаторска работа по тайното прехвърляне на неговия мозък в преустроения втори прототипен модел на суперкиборга.

— Не искам да те дразня, шефе…

— Брейн! — поправи го онова нещо, което искаше да не бъде повече човек, а с болка осъзнаваше, че не бе се отървал от най-примитивните човешки страсти.

— Прощавай! Брейн! Исках да кажа, жалко е, че вече няма да можеш да изпиеш заедно с мен едно хубаво кафе.

Кафето трябва да бе наистина от най-добрите сортове, защото докато Бьорнсон си наливаше в чашката на термоса, ароматът му взривообразно изпълни лабораторията. Брейн би трябвало да бъде доволен — изкуственият му нос, по-мощен в улавянето и разпознаването на миризми дори от носа на обучените кучета, действаше безукорно. Вместо това се насили да бъде строг и пак не успя:

— С това ли ще започнем упражненията? И докога ще ме държите неподвижен?

— Извинявай за кафето! Рекох да видя ще ти липсват ли малките човешки радости.

— И големите няма да ми липсват. Може само да ми се завижда. Щом пожелая, потопявам се в съвършено друга вселена, стократно по-богата и разнообразна, а най-вече по-истинска от просташкия модел, който човешкият род си е измислил, за да изпитва тялото му измамни удобства и удоволствия.

— Има, значи, с какво да се утешаваш — измърмори младият учен и премести опразнения от Аройо стол по-близо до шкафа, където димеше чашата с кафето край първия от разтворените пакети със сандвичи. Седна, изпъна дългите си нозе, кръстоса ги и едва тогава продължи, осъзнал, че думите му бяха издали неговото неверие. — Ако е така, Брейн, наистина ти завиждам. Но може да ти се завижда, дори да не е така. За сетивата, за количеството нова информация, каквато никой човек никога не е получавал направо в мозъка си. За освободеността от веригите на просташката плът…