Любен Дилов - Да избереш себе си

Последното не биваше да казва или поне не в този момент. Заковал го някъде по дъгата на фасетното си зрение, Брейн си отбеляза с горчивина, че тая едра и силна мъжка плът сигурно му дрънчи с приятни вериги. Както бе дрънчала на него самия, когато в живота му влезе Рут, за да разгори там почти неугасима любовна радост. Тя обаче за доста дълго време отклоняваше мозъка му от онова, което философи са обявили за най-висше човешко предназначение. Наистина ли то бе най-висшето? И щеше ли да го потвърди новото му битие, след като за човешкото непрекъснато ще му напомнят проклетите сънища, предизвикващи после фантомни болки?

— …може пък това да е наистина началото на онова прераждане, дето ме убеждаваше в него. Не знам, Брейн, караш ме да вярвам в някаква предопределеност, а тя ми е чужда… Макар живото същество, все едно растение или човек, да съществува до някое време, когато видът му забележимо почва да презрява в еволюцията си. И като че ли трябва просто да загине или да премине на някакъв друг етап, в друг вид, но пък чак такава мутация… Да си призная, затова все пак кандисах на този щур експеримент…

Брейн използва объркаността му и паузата, в която Бор търсеше ново начало на думите си, за да вметне с напразен опит да бъде заядлив.

— А казваше: откъде ще вземем мозък, който да оправдае стойността на присаждането. Впрочем, намерихте ли кой да плати работата?

Датчанинът отпи глътка кафе, отхапа от сандвича си, издъвка:

— Половината даде Институтът за далечните планети. Надяват се накрая да им те предоставим. Другата половина даде на доверие постоянният ни спонсор. — Той преглътна залъка си. — Вярно е, отказах ти в началото. По убеждения съм против елитарността. Но можех ли да не участвам в едно занимание с онова най-неназовимо нещо в човека, дето му викаме ту разум, ту съзнание или душа. Само в мозъка ли е то, какво би правило без тялото? Питал съм се, ше…, тю, ще го тръсна някъде, дето най не трябва! Исках да кажа, питал съм се, Брейн, щом сперматозоидът оплоди яйцеклетката и тя почне да расте, да расте в топлата и уютна влажна утроба, туй неназовимо нещо с нея ли се ражда? Знам, от социална гледна точка звучи наивно. Нали законът прие, че ембрионът още не е човекът, но го направи от чист прагматизъм, за да можем да вземаме за присаждане гени от човешка биоплазма… А въпросът си остава, Брейн. Още там ли в ембриона се развива, или се появява у детето, чак когато то бива изхвърлено от майчината утроба в съвършено новата за него реалност? Където влагата е заменена със значително по-хладен въздух, тъмнината със светлина, пъпната връв — със сетивата като съвършено различни пъпни вървища, които постепенно го свързват с планетните условия. Тази ли нова утроба ражда разума? Гея ли го ражда? Защото той очевидно се развива заедно с растежа на новопоявилото се тяло. Но заедно с него ли умира, щом се създава отделно, или Гея го прехвърля в друго някакво състояние?

— Бор, тая заран си склонен да философстваш. Изглежда все пак не си си доспал. Дано кафето ти помогне.

Младият учен разбра подигравката въпреки милата благозвучност на синтезирания глас. Позасмя се сконфузено:

— Така или иначе, не може да не признаеш, че човечеството прави чрез теб опит да задържи за по-дълго онова, дето го наричаме разум и дух, да му създаде стократно по-богата и силна връзка с Вселената чрез могъщите сетива-датчици, чрез сонорите, радарите и така нататък. Имаш ли вече някакви наблюдения?

Заедно с въпросите си датчанинът престана изведнъж да дъвче и се втренчи в очакване към неподвижното акулоподобно тяло, проснато на лабораторната маса. Не получи обаче отговор и като захвърли сандвича си на шкафа, решително се изправи:

— Прощавай, Брейн! Имам чувството, че ти дължа не само обяснение за моето поведение. Прощавай! Може човечеството да е поизбързало с този свой опит, но то по природа си е нетърпеливо. И ако действително съществува някакво прераждане на духа, кой знае в какво щеше да се преродиш! А ето сега аз… — Той извади от джоба си мъничък инструмент, приличен на секретен ключ, и пристъпи към лабораторната маса. — Сега ще те освободя и духът ти ще се озове в най-могъщото и най-сръчно тяло, съществуващо на тази планета.

Той пъхна с показно тържествен жест ключа някъде извън зрителното поле на Брейн, превъртя го все с тая комична парадност, очевидно целяща да омаловажи иначе безспорния исторически миг… Не, може би само си го въобрази, но Брейн почувства как по цялото му тяло рукнаха буйни потоци кръв. Всъщност за пръв път почувства и тялото си. Тази кръв съживи всяка клетка… Глупости, всеки застинал в своята неподвижност възел на вълшебната машина, в която се намираше, съживи. И дори цялото това вътрешно движение да бе самоизмама на въображението му, то го изпълни с неизпитвано досега чувство за неограничена сила, превъзходство над всичко наоколо.