Любен Дилов - Да избереш себе си

Кадифено-кафявият монумент още повече се наклони към младия учен, безшумно изстреля от гърдите си нещо, приличащо на ръка, улови с нея зелената престилка на младия учен, завъртя реверите й около себе си, докато благият му глас любезно го питаше:

— А моето могъщество не те ли съблазнява, Бор? Не ти ли се иска да бъдеш поне силен като мен? Или се смяташ за достатъчно силен?

Ръката, източила се като стрела на кран от гърдите на акулата-киборг, вдигна младия учен за усуканите ревери нависоко и продължи бавно да го издига, докато главата му не се удари в тавана.

Бьорнсон бе размятал в безпомощен ужас ръце и крака.

— Шефе, моля те! Какво правиш? Брейн, пусни ме, какво си намислил?

— От високото ли да те пусна, или да те хвърля към отсрещната стена? И в двата случая ще се изпотрошиш. Особено ако те ударя.

— Сигурно, Брейн. Но защо? Защо го правиш, та ти си разумен.

Ръката-кран внимателно заспуска младия учен обратно към пода, сякаш демонстрираше способността си да борави и с чупливи вещи.

— Бор, исках само да ти покажа, че не е чак толкова лошо да си на моето място. И че нарежданията ще си ги давам аз, а не глупаците, решили, че съм им послушна машина.

Датчанинът заоправя престилката си, събирайки остатъците от своята храброст.

— Шефе… Прощавай! Брейн, ти не си Франкенщайн, нали? Ти си един велик мозък, който носи в себе си любознателността и морала на съвременния учен…

— Стига си дрънкал за това, Бор! Ще го обсъдим, когато аз реша. Засега съм само мозък, който прекалено дълго е битувал в едно безпомощно тяло, та му е нужно да се нарадва на новопридобитата си жизненост. Затова усещам сега в себе си всичко друго, само не и готовност за покорство. Разбра ли? Ще разчитам на твоето съучастничество, Бор. И на твоето мълчание. Поне докато разберем какво точно сме създали. Бъди ми съюзник, Бор, и няма да съжаляваш! И не забравяй, че имам в себе си детектор на лъжата.

Който не реагира, когато младият учен с подплашен рефлекс бързо закима в знак на съгласие.

С приближаването на стъпките по коридора електронната акула Брейн се отлепи от вратата, чиято сложна система за заключване бе изучавала, и легна на пода край лабораторната маса с опразненото метално корито. Със същата скорост прибра и всичките си крайници-инструменти, заприлича на заобленото, кадифено-кафяво туловище на неизвестно същество. Възприетият от сензорите й и през бронираната врата коктейл от познати излъчвания бе примесен с непознатия аромат на трети човек. Брейн превключи на фасетно зрение и зачака да види кой ще влезе.

Новият директор на Института по евристика и авангардни компютърни технологии професор Виктор Аройо пропусна пред себе си своята сестра, пропусна след нея и Бьорнсон, но му предостави той да заключи подире им. Рут се спря стъписана край вратата. Побояла се да пристъпи навътре, тя търсеше с очи вероятно нещо познато, докато ги закова в проснатия на пода Брейн.

— Брейн, какво ти е? Защо така ни посрещаш? — тревожно запита младият датчанин.

Аройо вече подърпваше обезпокоено рошавата си брада. Вероятно бе започнал да съобразява какво може да се е случило и какво да предпиеме, без да издаде тайната им. Рут тромаво се облегна на стената, уморена от недоумението си и от необикновено големия корем.

Брейн преброи луничките върху подпухналото й носле, обходи с невидим за другите поглед дъгата на пикантно бухналата й горна устна. Едновременно с това видя предпазливо стъпващия към него датчанин и реши, че той демонстрира сега храброст заради Рут и внезапна болка заби хилядите си остри нокти в него. Говорният му синтезатор понечи да изкрещи, макар да не умееше да излиза извън еднаквата емоция. Беше болката по онова младо някога тяло, което бе се прилепвало с нежност и страст към тази натежала сега и избистрена като презряващ плод жена. Едва смогна да произнесе:

— Виктор Аройо, защо водиш тук същество, което не бива да е тук?

Нито болката му обаче, нито усилието се усетиха в синтезирания глас. От противоречието между прогизналия от груб укор въпрос и интонацията на произнасянето обилно бликаше черен хумор, но никой не посмя да се засмее. Мъжете очакваха още някаква реакция на киборга или търсеха оправдателния отговор, а смайването направо облещи Рут пред неподвижната грамада на пода, която можеше да говори с толкова мелодичен гласец. Луничките по нослето й бяха угаснали в общото прибледняване и все пак тя, като винаги бързорека, първа успя да се съвземе: