Нелсън Демил - Аз, детективът

— Не. И навярно никога вече няма да ида там. Ами ти?

— Направо се влюбих в това място и си купих малка вила в Къчог с няколко акра земя, заобиколени от ферма. Напомня ми за бащината ми ферма от детските ми години.

Понечих да отговоря, но се отказах. Не бях сигурен накъде отива разговорът, но реших, че Бет Пенроуз няма да пътува по три-четири часа всяка сряда вечер, само за да чуе мъдрите думи на учителя, думи, които вече беше чувала и отчасти отхвърляла през септември. Очевидно Пенроуз не се интересуваше само от трите кредита. Аз, от своя страна, тъкмо започвах да свиквам с ергенския живот.

— Човекът от местната агенция за недвижими имоти ми каза, че къщата на вуйчо ти била продадена — съобщи ми тя.

— Да. Това ме натъжи. И аз не знам защо.

— Е, всеки уикенд можеш да ми идваш на гости в Къчог.

Погледнах я и отвърнах:

— Но първо би трябвало да ти се обаждам.

— Сама съм. Ами ти?

— Какво ти каза бившият ми партньор?

— Каза, че си сам.

— Но не самотен.

— Просто ми каза, че нямаш сериозни връзки.

Не отговорих и си погледнах часовника.

— Според източниците ми в областната прокуратура скоро ще предадат делото на съда — каза тя. — Няма да се съгласят да се признае за виновен срещу по-лека присъда.

Искат смъртно наказание.

Кимнах. Може и да не съм споменал за това, но изкорменият и скалпиран Фредрик Тобен бе оцелял. Не се изненадах прекалено много, защото знаех, че не съм му нанесъл смъртоносна рана. Бях избягвал артериите му, не бях забил ножа в сърцето му, нито пък му бях прерязал гърлото, както навярно би трябвало. Подсъзнателно, струва ми се, не можех да извърша убийство, въпреки че по време на схватката ни той можеше да умре от шок или от загуба на кръв, което също ме уреждаше. Сега обаче Тобен лежеше в самостоятелна килия в областния затвор и мислеше или за живот зад решетките, или за електрически удар в централната си нервна система. Или може би за смъртоносна инжекция. Иска ми се щатът да промени решението си. В случая на Фредрик аз съм за пържилката и бих искал да съм сред официалните свидетели, за да гледам как от ушите му излиза дим.

Не ми позволяват да посещавам дребния лайнар, но се погрижих да му предадат домашния ми телефонен номер. Гаднярът на всеки две седмици ми се обажда от пандиза. Аз му напомням, че безвъзвратно се е простил с виното, жените, песните, поршетата, бързоходните яхти и пътуванията до Франция и че съвсем скоро ще го изведат призори от килията, за да го екзекутират. Той на свой ред казва, че щял да се измъкне и че било по-добре да внимавам, когато излезел на свобода. Какво монументално его има този хуй.

— Ходих на гроба на Ема Уайтстоун, Джон — каза Бет.

Не отговорих.

— Погребаха я в старото гробище сред всички други гробове на рода Уайтстоун. Някои са тристагодишни.

Отново не отговорих. Бет продължи:

— Видяхме се само веднъж, спомняш ли си, в твоята кухня, но тя ми хареса и исках да оставя цветя на гроба й. И ти би трябвало да го направиш.

Кимнах. Трябваше да мина през цветарския магазин „Уайтстоун“ и да кажа едно „здрасти“. Трябваше да отида и на погребението, но не го направих. Не можех.

— Макс пита за теб.

— Сигурен съм. Той си мисли, че съм гушнал онези двайсет милиона долара в злато и скъпоценности.

— Така ли е в действителност?

— Естествено. Затова съм тук да припечелвам нещо повече от пенсията си.

— Как е белият ти дроб?

— Чудесно. — Забелязах, че неколцина от студентите ми са загубили търпение и се разхождат по коридора — кой до тоалетната, кой да пуши. — Трябва да се връщаме — казах на Бет.

— Добре.

Бавно тръгнахме към аудиторията. Мислиш ли, че някога ще открият съкровището на капитан Кид? — попита тя.

— Не. Мисля, че какъвто си беше параноик, Пол Стивънс го е скрил толкова надълбоко, че ще си остане там още триста години.

— Навярно си прав. Жалко.

— Може и да не е. Може би трябва да си остане там, където си е.

— Да не си суеверен?

— Не бях. Сега вече не съм толкова сигурен.

Стигнахме до вратата на аудиторията.

— Разбрах, че в тази сграда има басейн — каза тя. — Ходиш ли да плуваш?

— От време на време.

— Следващата седмица ще си взема банския. Става ли?

— Става… Бет?

— Да?

— Ами… няма ли да е малко неудобно?

— Не. Но очаквам накрая на курса да получа отличен.

Усмихнах се.

— Готова съм на всичко.

— Не приемам подкупи.

— Искаш ли да се обзаложим?

Студентите ни гледаха, усмихваха се и си шепнеха.