Нелсън Демил - Аз, детективът

— Заеби.

— Съгласен съм. — После прибавих:

— Той искаше да ме убие.

— Зная.

— Можеше да стреляш малко по-рано.

— Надявам се, че не критикуваш действията ми.

— Не, госпожо. Чудесен изстрел.

— Добре ли си? — попита ме тя.

— Да. А ти?

— Отлично. Къде е Тобен?

— Той… няма го.

Бет отново погледна надолу към Стивънс и попита:

— Какво искаше?

— Просто лешояд.

— Намери ли съкровището?

— Не, но Стивънс го е намерил.

— Знаеш ли къде е?

— Тъкмо се канех да го попитам.

— Не, Джон, той тъкмо се канеше да ти тегли куршума.

— Благодаря ти, че ми спаси живота.

— Е, ще почерпиш по едно малко.

— Точно така. Е, това е — случаят е приключен — казах аз.

— Освен съкровището. И Тобен. Къде е той?

— Ммм, някъде тук.

— Въоръжен ли е? Опасен?

— Не — отвърнах. — Не му стиска. Имам предвид — няма с какво да устиска.

Подслонихме се от бурята в един от бетонните бункери. Сгушихме се един в друг, за да се стоплим, но и на двама ни беше толкова студено, че не успяхме да заспим. Разговаряхме в нощта, като си разтривахме взаимно ръцете и краката, за да не измръзнем.

Бет не ми даваше мира с въпросите си за местонахождението на Тобен и аз й изложих редактирана версия на сблъсъка ни в склада за муниции, като й казах, че съм го промушил с ножа и че е смъртно ранен.

— Не трябва ли да му окажем първа помощ? — попита тя.

— Разбира се — отвърнах. — Още на сутринта.

Няколко секунди Бет не каза нищо, после просто отвърна.

— Добре.

Преди зазоряване се върнахме на брега.

Бурята бе преминала и преди да излязат хеликоптерът или патрулната лодка, върнахме на място, винта на витлото и отидохме на яхтата. Извадих запушалката на дъното на лодката и я оставих да потъне. После се отправихме към Грийнпорт, откъдето се свързахме с Макс. Той дойде на кея и ни откара в полицията, където взехме душ и ни дадоха пуловери и топли чорапи. Прегледа ни местен лекар и ни предписа антибиотици и бекон с яйца, което звучеше чудесно.

Закусихме в заседателната зала на Макс и му докладвахме ситуацията. Той остана удивен, невярващ, вбесен, доволен, изпълнен със завист, облекчен, загрижен и така нататък. Не преставаше да ни задава въпроса:

— Съкровището на капитан Кид ли? Сигурни ли сте?

По време на втората ми закуска Макс попита:

— Значи единствено Стивънс е знаел къде е съкровището?

— Така мисля — отвърнах аз.

Той ме погледна, после погледна Бет и каза:

— Не бихте скрили нищо от мен, нали?

— Разбира се, че щяхме — отвърнах. — Ако знаехме къде има двайсет милиона в злато и скъпоценности, ти щеше да разбереш последен, Макс. Но истината е, че съкровището отново е изчезнало. — После прибавих:

— Но знаем, че съществува и че за кратко е било у Стивънс. Така че с малко късмет ченгетата или федералните могат да го открият.

— Това съкровище е причинило толкова много смърт, че наистина трябва да е прокълнато — каза Бет.

Макс сви рамене и отвърна:

— Прокълнато или не, иска ми се да го открия. Нали разбирате, просто от исторически интерес.

— Категорично.

Макс като че ли не можеше да повярва във всичко това и продължаваше да задава все едни и същи въпроси.

— Ако този разговор се е превърнал в разпит — казах аз, — трябва или да повикам адвоката си, или да ти съдера задника.

Макс се насили да се усмихне.

— Извинявай… Това е просто невероятно и…

— Благодари ни за добрата работа — каза му Бет.

— Благодаря ви за добрата работа. — Той се обърна мен:

— Радвам се, че те назначих.

— Ти ме уволни.

— Наистина ли? Забрави за това… Правилно ли те разбрах, че Тобен е мъртъв?

— Ами… не беше, когато го видях за последен път… искам да кажа, предполагам, че трябва да му окажеш медицинска помощ.

Макс ме погледна за миг, после попита:

— Къде точно е този подземен склад?

Упътих го, доколкото можех, и той бързо изчезна, за да телефонира. Двамата с Бет се спогледахме.

— От теб ще стане прекрасен детектив — казах й аз.

— Аз съм прекрасен детектив.

— Да, така е. С какво мога да ти се отплатя за това, че ми спаси живота?

— Какво ще кажеш за хиляда долара?

— Толкова ли е ценен животът ми?

— Добре, нека са петстотин.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно?

— Джон… — Тя ме погледна и замислено ми се усмихна, после рече:

— Джон… много те обичам, но… прекалено е… сложно… прекалено… искам да кажа, че при всички тези убийства… Ема…

Кимнах.

— Права си.

Телефонът на масата иззвъня и аз вдигнах слушалката. Послушах малко и отговорих: