Нелсън Демил - Аз, детективът

Том и Джуди даваха ясно да се разбере, че не са вярвали на Тобен и че навярно той ще е убиецът им, даже убийството им да изглежда като нещастен случай, акт на чуждестранни агенти или нещо подобно. Накрая двамата бяха разбрали какъв е Фредрик Тобен, но това им бе отнело прекалено много време. В писмото не се споменаваше за Пол Стивънс, когото те изобщо не бяха подозирали. Помислих си, че Том и Джуди са били като животните, с които са работели — невинни и обречени още от първия миг, в който са стъпили на Плъм Айланд.

Писмото завършваше така:

„И двамата много те харесваме и ти вярваме, Джон, и знаем, че ще направиш всичко, за да се погрижиш справедливостта да възтържествува. С обич, Том и Джуди.“

Оставих листа и дълго гледах с празен поглед пред себе си.

Ако бях получил това писмо по-рано, последната седмица от живота ми щеше да е съвсем различна. Сигурно Ема щеше да остане жива, макар че навярно никога нямаше да я срещна.

Преди век се е случвало хората да стигат в живота си до кръстопът и е трябвало да изберат накъде да тръгнат. Днес живеем в микрочипове с милиони пътеки, които се откриват и закриват всяка наносекунда. Нещо по-лошо, бутоните натиска някой друг.

След около половин час размисли за смисъла на живота, на вратата се позвъни и аз отворих. Бяха ченгетата и по-специално няколко клоуна от личен състав, които, кой знае защо, ми изглеждаха ядосани. Придружих ги до управлението, за да обясня защо не съм отговорил на служебните телефонни обаждания и защо съм пропуснал срещата си, да не споменавам за работата ми като саутхолдско ченге. Там беше шефът ми лейтенант Улф, което бе кофти, но присъстваше и Дом Фанели. Двамата радостно се приветствахме и се посмяхме заедно.

Така или иначе, шефовете започнаха да ми изреждат всички неприятности, които си бях навлякъл, затова повиках моя адвокат и представител от детективската асоциация и до вечерта почти бяхме сключили сделката.

Това е животът. Смисълът му няма нищо общо с доброто и злото, правдата и неправдата, дълга, честта, родината и така нататък. Той се изразява в сключването на най-изгодната сделка.

По Десето авеню се сипеше лек сняг и от шестия етаж виждах прелитащите под светлината на лампите и фаровете снежинки. Студентите ми се изсипваха в аудиторията, но аз не се обръщах към тях. Това беше първата ми лекция за този семестър и очаквах да присъстват трийсетина души, повече или по-малко, макар да не бях гледал списъка. Курсът се наричаше „Криминалистика 709“ и носеше подзаглавие — „Разследване на убийства“. Предвиждаха се петнайсет двучасови лекции веднъж седмично — в сряда, — както и семинари. Курсът носеше три кредита. Щяхме да се занимаваме с методи за обезопасяване на местопрестъплението, идентифициране, събиране и съхраняване на веществени доказателства, осъществяване на работни връзки с други специалисти, сред които експерти по отпечатъци от пръсти и патоанатоми, а също и с методи за водене на разпит. През последните четири лекции щяхме да разгледаме някои известни убийства. Нямаше да обсъждаме убийствата от Северния край на Лонг Айланд. Щях ясно да го покажа още от самото начало.

Студентите от курса ми обикновено варираха от амбициозни ченгета до гостуващи в Ню Йорк детективи, неколцина униформени полицаи от града и предградията, които се стремяха към златната значка или искаха да се подготвят за изпитите за по-висок чин, както и от време на време адвокати, които се учеха как да направят така, че престъпните им клиенти да не бъдат обявени за виновни заради някаква техническа подробност.

Веднъж имах студент, който никога не пропускаше лекция, слушаше всяка моя дума, получи отличен на изпита, а после отиде и уби гаджето на жена си. Мислеше си, че е извършил съвършеното престъпление, но случаен свидетел му помогна да получи стая по коридора, който водеше към пържилката. Все пак смятам, че си заслужаваше шестицата.

Бях написал името си на черната дъска и отдолу прибавих името на курса заради онези бъдещи шерлокхолмсовци, които се нуждаеха от нещо повече от името на преподавателя и номера на аудиторията, за да са сигурни, че са попаднали където трябва.

Част от сделката с нюйоркското управление се състоеше в съдействието им да ме обяват за три четвърти негоден за служба, в изоставянето на всички подготвяни срещу мен обвинения и в помощта им да ми осигурят асистентско място и двугодишен договор с колежа по криминалистика „Джон Джей“. Между управлението и колежа съществуват тесни връзки, така че за тях нямаше да е толкова трудно да го налравят. От своя страна, аз само трябваше да се пенсионирам и да дам благоприятни публични изявления за управлението и шефовете си. Ще го правя до края на живота си. Всеки ден, когато пътувам с метрото, аз гласно и публично заявявам: „Нюйоркското полицейско управление е страхотно. Обичам лейтенант Улф.“