Нелсън Демил - Аз, детективът

Звънецът би и аз се обърнах от прозореца, за да застана зад катедрата.

— Добър вечер — започнах аз. — Казвам се Джон Кори, бивш детектив от отдел „Убийства“ в нюйоркската полиция. На масите си ще намерите общи сведения за курса, списък на задължителната и препоръчителната литература и някои теми за разработки и проекти. Всички ще трябва да представите пред аудиторията проектите си. — „И това ще съкрати значителна част от тези трийсет часа, през които трябва да ви говоря.“

Продължих да обяснявам за курса, оценките, присъствието и така нататък. Срещнах погледите на неколцина от студентите на първия ред и те наистина варираха от осемнайсет — до осемдесетгодишни, приблизително по равно мъже и жени, бели, черни, азиатци, латиноамериканци, някакъв тип с тюрбан, две жени със сарита и свещеник с католическа якичка. Това може да се случи единствено в Ню Йорк. Общото между всички тях, предполагам, беше интересът към детективската работа. Убийството привлича и ужасява — то е голямото табу, навярно единственото престъпление, което всички култури през всички епохи са заклеймявали като най-висша проява против обществото, племето, клана и индивида.

Докато говорех, видях много умни очи и кимащи глави и струва ми се, всички ние искахме да сме на това място, което не се случва винаги в класната стая.

— Ще разгледаме също някои ненаучни подходи в разследването, като например идеята за предчувствието, инстинкта и интуицията — казах аз. — Ще се опитаме да определим тези…

— Извинете ме, детектив.

Погледнах и видях вдигната ръка, която махаше от последния ред. Божичко! Поне да беше почакала да си довърша приказката. Ръката бе свързана с тяло, предполагам, но жената, на която принадлежеше тя, седеше зад едър мъж и не можех да я видя.

— Да? — казах аз.

Бет Пенроуз се изправи и аз едва не паднах на пода.

— Детектив Кори — попита тя, — ще разгледате ли въпросите за законния обиск и нападение, за правата на заподозрените по отношение на неправомерни обиски, а също така и как да се държиш с партньора си, без да го вбесяваш?

Студентите се захилиха. На мен изобщо не ми беше смешно. Изкашлях се и отвърнах:

— Аз… Починете си пет минути в стаята. Веднага се връщам. — Излязох навън и тръгнах по коридора. Всички други студенти имаха лекции и беше тихо и празно. Спрях до чешмата, наведох се и жадно отпих от бликащата нагоре струя. После се изправих.

Бет Пенроуз стоеше на няколко крачки от мен и ме наблюдаваше. Известно време се гледахме. Тя беше с тесни дънки, туристически обувки и карирана риза с навити нагоре ръкави и няколко разкопчани горни копчета. Имаше по-момчешки вид, отколкото бих очаквал.

— Как е раната? — попитах.

— Няма проблем. Само драскотина. Но остана белег.

— Ще разказваш за това на внуците си.

— Точно така.

Стояхме и се гледахме.

— Така и не ме потърси — каза тя накрая.

— Не, не те потърсих.

— Дом Фанели прояви любезността да ме информира за теб.

— Нима? Като го видя, ще му разбия носа.

— Не, няма. Харесва ми. Жалко, че е женен.

— Така казва и той. Записала ли си се в този курс?

— Естествено. Петнайсет лекции по два часа всяка сряда.

— И ще биеш целия този път от… къде живееше?

— Хънтингтън. С кола или влак е на по-малко от два часа път. Лекциите свършват в девет, така че ще съм си вкъщи за новините в единайсет. Ами ти?

— Ще съм си вкъщи за новините в десет.

— Искам да кажа, какво правиш освен преподаването?

— Това ми стига. Три дневни курса и един вечерен.

— Липсва ли ти работата?

— Ами… да. Липсва ми работата, хората, с които работех… усещането, че върша нещо… но определено не ми липсват бюрокрацията и другата гадост. Беше време да се преместя. Ами ти? Още ли си толкова ентусиазирана?

— Естествено. Извършила съм подвиг. Обичат ме. Аз съм гордост за управлението и пола си.

— Аз пък съм гордост за моя пол.

— Така смята само твоят пол — засмя се тя.

Очевидно разговорът й допадаше повече, отколкото на мен. Бет промени темата и каза:

— Чух, че няколко пъти си ходил в съфолкската областна прокуратура.

— Да. Продължават да се опитват да разберат какво се е случило. Оказах им пълно съдействие, доколкото ми позволяваше нараняването в главата, след което страдам от избирателна амнезия.

— И аз така чух. Затова ли забрави да ми позвъниш?

— Не. Не съм забравил.

— Ами тогава… — Тя замълча и после ме попита:

— Ходил ли си в Северния край след…