Нелсън Демил - Дъщерята на генерала

— Стига с тия стойки, Пол. Никъде няма да ме изпращаш, и аз не отивам никъде. — После добави — Имаме случай за разрешаване и лични отношения за оправяне.

— В този ред.

— Да, в този ред.

„Виктори Драйв“, който преди се е наричал Пайн Холоу Роуд, е бил преименуван по време на Втората световна война в пристъп на Оруелска треска за смяна на имената. Някога е бил селски път с две платна, отиващ на юг от Мидлънд, но когато за първи път го видях през 1971, се беше превърнал в смесица от жилища с големи градини и лъскави магазини. Сега, близо четвърт век по-късно, нямаше и следа от Пайн Холоу Роуд.

Има нещо особено грозно и потискащо в търговските улици на стария юг, огромни паркинги, мотели, заведения за бърза храна, магазини за намалени стоки, търговци на коли и това, което насам минава за нощни барове. Старият юг, такъв какъвто си го спомням, може би не беше толкова благоденстващ, но беше живописен с малките си бензиностанции, с хладилниците за кока-кола, поставени до хладилниците за храна, с изкривените чамови къщи, селските магазини и балите памук, които едва се побираха в складовете по продължение на железопътната линия. Това бяха все неща, които растяха от земята, дървен материал, който идваше от горите, пътищата бяха покрити с чакъл от близката кариера и самите хора бяха продукт на своята околна среда. Всички тия нови неща изглеждаха изкуствени, внесени отвън. Универсалните магазини и търговските улици с огромни пластмасови табели и без никаква връзка със земята и хората, с историята или с местните обичаи.

Но, разбира се, новият юг е приел всичко това, не толкова бързо като нас на север, но все пак го беше приел. И по някакъв необясним начин лъскавата търговска улица сега се свързваше по-тясно с юга, отколкото с която и да е друга част на страната. Северът най-после беше победил.

Около петнадесет минути след като тръгнахме от гарнизона, ние пристигнахме във Виктъри Гардънс и спряхме Мустанга близо до сектор четиридесет и пет.

Всъщност Виктъри Гардънс е приятно място, състоящо се от петдесетина долепени къщи, разположени около един централен вътрешен двор, озеленено и с просторни паркинги. Нямаше табели с надпис „Само за офицери“, но целият му вид го подсказваше и наемът вероятно беше колкото са средствата, отпускани на лейтенантите и капитаните за жилища извън поделението. Като се остави настрани въпросът за парите, съществуват неписани правила за това къде точно извън границите на поделението биха могли да живеят офицерите. И така Ан Камбъл, като генералска дъщеря и изпълнителен войник, не беше отишла в модерната част на града, нито пък беше избрала анонимността на по-новите високи сгради, които в този град се свързваха с веселите неомъжени жени. Но пък от друга страна, тя не живееше в огромната държавна къща на баща й, което предполагаше, че има личен живот, и аз имах намерение да разбера нещо за него.

Синтия и аз се огледахме. Макар че работният ден в армията започваше рано, все още имаше доста коли, паркирани пред жилищата. Повечето имаха синя лепенка на бронята, която означаваше, че колата е на офицер, а някои бяха със зелени лепенки, означаващи, че колата е на цивилен служител в гарнизона. Но като цяло мястото изглеждаше пусто като спалните помещения след сутрешния сигнал за храна.

Все още бях облечен с бойната униформа, с която бях в оръжейния склад, а Синтия, както вече споменах, беше с джинси и яке. Докато се приближавахме към предната врата на сектор четиридесет и пет, която се намираше по продължение на чернена тухлена фасада, я попитах:

— Въоръжена ли си?

Тя кимна.

— Добре. Чакай тук. Аз ще мина от задната врата. Ако изкарам някого отпред, го спираш тук.

— Добре.

Заобиколих редицата домове и излязох от задната страна. Задният двор представляваше обща тревна площ, но всеки сектор си имаше двор, ограден с дървена ограда, за да се чувства човек уединен. В двора на Ан Камбъл имаше традиционната открита скара и градински мебели, включително и един шезлонг, върху който бяха оставени шише плажно масло и някакво туристическо списание.

Към двора гледаше плъзгаща се стъклена врата и през вертикалните щори се виждаше столовата и част от всекидневната. Като че ли нямаше никой вътре. Ан Камбъл със сигурност не си беше вкъщи, а не бих могъл да си представя една генералска дъщеря да живее открито с любовника си или пък да има съквартирантка, която да смущава личния й живот. От друга страна, човек никога не знае кой би могъл да бъде в някоя къща, а когато става въпрос за убийство, трябва да се действа с внимание.