Джуд Деверо - Сърце от лед

— Искаш да кажеш, да я шпионирам?

— Сгодена е за мъж с много пари. Не бих искал ла я отвлекат.

Идън вдигна едната си вежда.

— Сигурен ли си, че е това? Или се страхуваш да не се срещне още веднъж с младия Фентън?

— Тя ходи всяка сряда в онази църква и остава там почти цял ден. Бих искал да знам с какво се занимава.

— Значи красивият пастор Томас е този, който ти създава главоболия?

— Аз не получавам главоболие по тази причина! — изкрещя Кен. — Трябва само да я наблюдаваш, както току-що ти наредих.

Хвърляйки навъсен поглед към приятеля си, Идън се изправи зад бюрото.

— Питам се дали Хюстън знае с какъв се е захванала.

Кен отново се извърна към прозореца.

— Една жена ще направи какво ли не, когато иска да сложи ръка върху милионите на някой мъж.

Идън реагира на тази забележка едва след като беше напуснал кабинета.

Хюстън, която отново беше навлякла дебело подплатените дрехи на старата Сади, управляваше без усилие своя впряг от четири коня по каменистия прашен път към мината „Малката Памела“. Беше говорила с преподобния Томас за своето намерение и той заяви, че тя може спокойно да обсъди с Джоан предстоящата си сватба. Хюстън все още не можеше да свикне с мисълта, че Джоан е посветена в тайната за самоличността на Сади. Но преподобният Томас още един път я беше уверил, че Джоан вече от много месеци принадлежи към кръга на посветените.

Сега, когато почти беше достигнала до мината, Хюстън изпитваше почти непреодолимо желание да сподели с Джоан.

Приятелката й правеше впечатление на спокойна и разумна жена и макар че никога не беше виждала Кен, все пак беше негова първа братовчедка.

Хюстън мина без проблеми покрай пазачите на портата и веднага се отправи към къщата на Тагъртови.

Джоан вече я очакваше.

— Някакви проблеми? — промълви тя и погледна въпросително Хюстън. — Е, добре — усмихна се накрая тя. — Радвам се, че най-после го знаеш.

— Нека първо да разпределим нещата, а после ще си поговорим — предложи Хюстън.

След няколко часа двете се завърнаха с празната кола пред малката къщичка на Джоан. Хюстън извади едно пакетче чай от джоба си и й го подаде.

— За теб — каза само тя.

Докато Джоан приготвяше чая, и двете мълчаха. Когато седнаха на масата, Джоан заговори първа:

— Значи ще ставаме роднини.

Хюстън поднесе към устните си напуканата чаша.

— След пет дни. Нали ще дойдеш на сватбата?

— Разбира се. Ще извадя роклята си на Пепеляшка от гардероба и ще седна в кристалната карета.

— Това не бива да те тревожи. Погрижила съм се за всичко. Джейкъб Фентън даде разрешение всички от семейство Тагърт да напускат лагера. Моята шивачка вече те очаква, а мистър Бъгли също е получил съответни нареждания. От теб се иска само да доведеш баща си и заедно с него Раф и Ян.

— Нищо повече ли не искаш от мен? — отговори през смях Джоан. — Баща ми не е проблем, но Раф… Това вече е друга история. А за мое най-голямо съжаление Ян е точно копие на твърдоглавия си чичо.

Хюстън с въздишка вдигна чашата си.

— Остави ме да отгатна. Първо, не си в състояние да кажеш дали Раф ще възприеме идеята да присъства на сватбата, защото от него може да се очаква всичко. Или ще се зарадва на това и ще се засмее; или ще се разгорещи, че проявяваш непростима дързост.

Джоан зяпна от изненада.

— Вече няма нужда да ми казваш, че Кен е истински Тагърт!

Хюстън стана и се приближи до малкия прозорец. Известно време стоя, вторачила очи през стъклото, без да вижда нещо навън и без да говори.

— Защо се омъжваш за него? — попита тихо Джоан.

— Само да знаех защо… — промълви едва чуто Хюстън и отново млъкна за известно време.

— Леандър и аз бяхме идеалната двойка — продължи тя, потънала в мислите си. — През всичките тези години, през които бяхме сгодени — а фактически ние бяхме сгодени още от деца, — нито веднъж не сме се скарали. Имаше някакви… проблеми, когато бяхме вече възрастни — продължи тя, мислейки за недоволството на Лий, когато отказваше да отиде е него в леглото. — Но в повечето случаи бяхме на едно мнение. Ако исках зелени пердета, Леандър веднага се съгласяваше. Между нас съществуваше нещо като съвършена хармония.

Тя се обърна към Джоан.

— Тогава се запознах с мистър Тагърт. Не си спомням досега да сме имали поне един хармоничен разговор. Улавям се, че понякога го ругая като жена на рибар. На сутринта след деня, в който дадох съгласие да се омъжа за него, строших една глинена кана в главата му. Ядосвам се до смърт, а в следващия миг ми се иска да го обгърна е ръце и да го защитя — най-често от самия него. После пък ме обзема желание да се изгубя в неговата сила.