Джуд Деверо - Рийган

За нея не беше изненада, когато откри бележка на възглавницата си. Тя беше от дебела пергаментова хартия и съдържаше върху скъпа медна пластина покана за вечеря от Травис Станфорд, за днес вечерта, в девет часа. В добавен на ръка послепис й съобщаваше, че иска да я вземе от жилището й в осем часа и четиридесет и пет минути.

Чувстваше се съвършено разбита и все пак знаеше, че беше невъзможно да отклони поканата му. Ако откажеше да вечеря с него, по всяка вероятност щеше да прати слона да строши вратата й. Или може би щеше дори да влезе, яздейки слона в хотела. Междувременно беше станала изобретателна колкото Травис, що се отнася до възможностите на едно ухажване.

Никой не й досаждаше чак до вечерта и тя благодари на всевишния, който се беше погрижил да остане необезпокоявана поне известно време. Вече беше вдигнала достатъчно шум около себе си в този град.

Точно в осем часа и четиридесет и пет минути на вратата се почука и когато я отвори, видя пред нея да стои Травис в елегантен тъмнозелен жакет и светлозелени панталони. Той се усмихна, забелязвайки, че тя беше облякла прелестната си с цвят на кайсия копринена рокля.

— Изглеждаш по-хубава от всякога — каза той и й подаде ръката си.

Щом като я докосна с ръце, тя му прости всичко. Можеше да се проклина за това, но гневът й, желанието й да го застреля на място, натрупаната злоба — всичко сякаш се изпари.

Олюляваща се, тя се облегна за миг на него. В този миг той я хвана за брадичката и погледна в очите й. Като не откъсваше поглед от нея, той се наведе и я целуна нежно по устата.

— Толкова ми липсваше — прошепна той, преди да я отведе до един превъзходен файтон, който ги чакаше пред страничния вход на хотела.

— Ах, Травис — беше всичко, което успя да изстиска от себе си, когато я сложи на капрата до себе си и с цъкане даде знак на конете да потеглят.

Беше топла пълнолунна нощ, тиха и изпълнена с аромат на цветя. Чувстваше се така, сякаш Травис беше поръчал тази нощ за нея. След събитията през последните дни допускаше, че е способен едва ли не на всичко и все пак се оказа неподготвена за онова, което я очакваше в края на пътуването.

Върху тревата до реката беше постлана тъмносиня завивка с втъкани златни нишки и върху нея лежаха безброй възглавници от същия материал. Кристални чаши, скъпоценен порцелан и апетитно ухаещи ястия бяха вече сложени и около тях горяха свещи, чиято светлина се разсейваше в червеникав екран от млечно стъкло. Беше една божествена, почти недействителна сцена.

— Травис — каза тя, когато й помагаше да слезе от двуколката — та това е чудесно!

Той я заведе до направена от възглавници постеля, помогна й да седне удобно и да се облегне назад и сетне отвори бутилка изстудено шампанско. Когато взеха пълните високи чаши, той се отпусна предпазливо на една възглавница срещу нея.

— Ранен ли си, Травис? — попита тя загрижено.

— Болят ме всички кости — призна си той с леко охкане. — Никога не съм работил толкова много, както през последните два дни. Надявам се единствено, че достатъчно те ухажвах.

Тя понечи да каже нещо, но предпочете глътка шампанско. Закашля се, защото течността попадна в кривото й гърло.

— Да — каза тя после честно и сериозно. — Струва ми се, че достатъчно ме ухажва. Убедена съм дори, че би стигнало за целия град.

— От твоите уста в божиите уши — каза той с въздишка и намести една възглавница под болящия го гръб. — Сложи ми в чинията малко от онези неща.

Заповядва, помисли си Рийган. Все пак с усмивка му сложи печено пиле, студено говеждо, индийско орехче и смес от ориз и моркови в чинията.

— Трудно ли ти беше да се научиш да ходиш по въже?

— Три дни ми стигнаха. Ако се бях упражнявал още няколко дни, щях да се справя и без пръта за балансиране.

— Би могъл да намериш време и за това — каза тя със сладък глас.

— За да си чуруликаш още няколко дни с този английски сноб Батсфърд, нали? Впрочем какви ги е забъркал този човек напоследък?

— Боя се, че бях прекалено заета, за да се грижа за неговата особа.

После Травис се облегна с доволна усмивка назад и се зае с пълната си чиния.

— Ще се радвам, ако дойдеш с мен в къщи и аз започна отново да се храня редовно. През последните няколко дни с едната ръка ядях, а с другата пишех.

— Пишеше? Ах, вече се питах дали всички бележки са били твои. Имам предвид дали си ги писал ти самият.

— Кой, по дяволите, иначе щеше да те пита дали искаш да се омъжиш за него? Ах, дявол да го вземе — добави той с усмивка, когато видя изражението на лицето й — не съм го мислил така и ти го знаеш също. Смяташ ли, че на Дженифър й хареса цирка?