Джуд Деверо - Рийган

Сълзите й потекоха по бузите както дъждовните капки по стъклата на прозорците. Защо тогава се беше оженил за нея? Дали не беше надушил нещо за наследството й? Затова ли я беше довел в Америка, за да се ожени на бърза ръка за нея и да вземе документ, с който да претендира за парите й? И сега, когато беше постигнал целта си, вече не желаеше да има нищо общо с нея? Ако беше така, щеше да я зареже в тази чужда страна без пари и без помощ, и тя щеше да се чуди и мае как по-късно да се грижи за детето му?

Стенеща от гняв и разочарование, тя заудря с юмруци по възглавницата. Когато гневът й малко се уталожи, продължи да плаче безмълвно и да се пита отчаяно дали все пак не е достойна за обич.

Дъждът навън премина в шумно, постоянно барабанене, часовете се занизаха безкрай и тя, зашеметена от своята горест и това монотонно шумолене, потъна в дълбок сън. Когато по стълбището отекнаха тежки стъпки, не ги чу, и едва силното чукане по вратата успя да я върне отново към действителността.

— Отвори тази проклета врата! — изръмжа един глас, който можеше да бъде само гласът на Травис. Явно му беше безразлично колко хора щеше да вдигне от сън в странноприемницата.

С глава, натежала като воденичен камък, Рийган седна в леглото и се вторачи с подути очи във вратата, която заплашваше да се строполи под ударите на Травис.

— Рийган! — извика силно гласът отвън и тя скочи като ужилена към вратата. Завъртя топката и каза учудена:

— Заключено е!

— Ключът лежи на леглото — долетя саркастично от външната страна.

Вратата беше отворена едва наполовина, когато Травис връхлетя в стаята, но Рийган едва го забелязваше сред изобилието цветя, в които беше потънал. Никога през живота си не бе виждала такова разнообразие. Като любител градинар тя разпозна някои от тях: лалетата, нарцисите, гладиолите, теменужките, люляка в три цвята, дивия мак, лаврови листа и красивите, напълно разцъфнали рози. Само че в цветята нямаше никакъв порядък — Травис ги влачеше след себе си или притискаше към гърдите си, някои бяха завързани в букети, други свободни и прекършени, трети изцапани с кал, четвърти обрулени от вятъра и дъжда. Преди още Травис да спре в стаята, от него заваляха като пъстър дъжд цветчета.

Направи една-две крачки и разсипа още повече цветя, стъпка ги с ботушите си, сетне хвърли всичко това върху леглото и Рийган го видя в цял ръст — със зачервено лице, изцапан с кал от главата до петите.

— Проклети цветя! — изруга той, после свали китка теменужки от яката на ризата си и я хвърли при останалите цветя на леглото. — Никога не бих повярвал, че човек може да намрази цветята, но изглежда днес си извлякох поука!

Той свали шапката, а от периферията й се изля вода на пода. Озлоблението му като че ли беше толкова голямо, че дори не беше погледнал Рийган и не забелязваше блестящата й копринена рокля и лъчите на изгряващото слънце, които нежно очертаваха тялото й под прозрачната тъкан.

Той се строполи с пъшкане на един стол и започна да събува ботушите си, хвърляйки към тавана една трънлива роза от седалището си.

— Всъщност бях решил да отида малко нагоре на север — обясни той, докато изливаше водата от левия си ботуш. — Там, на пет мили разстояние оттук, живее един мой приятел, който притежава парник. Естествено, моята невеста трябваше да получи цветя и затова си помислих, че мога да й ги доставя оттам.

Той все още не я поглеждаше и започна да съблича мръсния си прогизнал жакет. От вътрешностите му на пода се изсипаха безчет смачкани цветя.

Травис ги остави на земята с пренебрежение и продължи разказа си:

— Вече бях преполовил пътя дотам, когато заръмя. Малко дъждец не можеше да ме спре и когато стигнах до къщата на моя приятел, той и жена му скочиха от леглото и решиха сами да накъсат цветята. Боя се, че не оставиха нито един цъфнал бодил в градината и в парника си.

По-нататък Травис свали ризата си, която лепнеше към тялото му като втора кожа, още повече цветя заваляха върху внушителната вече купчина, която заобикаляше като планина голите му нозе.

— Трудностите възникнаха по обратния път. Проклетият кон загуби една подкова и ми се наложи да вървя дълго време до животното в калта, която тук във Вирджиния наричат път. Нямаше как да заобиколя, за да сложа нова подкова на добичето, защото щях да пропусна собствената си сватбена нощ.

Рийган го слушаше захласнато и всяка дума, казана от него, действаше като чудодеен мехлем върху раненото й сърце.