Джуд Деверо - Лея

— За какво говориш?

Лея сгъна две рокли. Цялата трепереше.

— Ще се върна във фермата. Аз работех там и преди, а сега със сигурност ще изкарвам толкова, колкото ми трябва, за да се издържам. Може би все пак ще задържа стана, който Клей ми подари и ще продавам каквото изтъка.

— Бягаш — отговори Рийган.

Лицето на Лея беше яростно.

— Всички вие ме мислите за нищожество, само защото не съм израснала сред красиви неща. Но аз имам своята гордост и няма да остана там, където ме мразят.

— Как се осмеляваш — кипна Рийган през стиснати зъби. — До днес всички са се отнасяли към теб с уважение. Как можеш да ме обвиняваш!

Лицата им бяха съвсем близо едно до друго.

— Съжалявам — прошепна Лея. — Моля те, прости ми.

— Не прави нищо, за което ще съжаляваш. Бих искала да не си чула думите на Уес. Сигурно нещо може да се направи.

— Какво например? Трябва ли да живея в една къща с него? Баща ми ме мразеше, но той мразеше всички. В отношението му нямаше нищо лично. А сега моят… моят съпруг мрази мен и само мен. Никога не съм искала да му се натрапвам. Бих предпочела баща ми да ме беше застрелял пред това.

Върна се до гардероба и извади една сламена шапка.

— Лея, не можеш да се върнеш във фермата. На това място не можеш да развъждаш друго освен комари. През зимата покрива се е срутил. Ти не можеш…

— Какъв избор имам? Не казвай, че трябва да остана при вас. Никога не съм вземала подаяния и не смятам да започна да го правя.

— Проклет да е Уесли! Мислех, че за една година ще си възвърне разума. Ако си беше отворил очите, щеше да види, че Кимбърли е…

Тя гледаше втренчено Лея.

— Ако се върнеш във фермата, а Уесли замине за Кентъки заедно със Стивън и Кимбърли, какво ще кажат хората?

Лея въздъхна.

— Хората от моята среда никога не са имали лукса да мислят какво ще кажат другите. Когато собственият ти баща те влачи бременна в църквата с пистолет, опрян в главата ти, няма какво по-лошо да ти се случи. Хората ще кажат, че съм още една уличница от рода на Саймънс.

— Това ли искаш? Харесва ли ти хората да шепнат зад гърба ти, когато влизаш в църквата или магазина.

— Като Саймънс никога не съм имала кой знае какъв избор.

— Ти не си Саймънс. Ти си Станфорд. Забрави ли това?

— Няма нужда да се притеснявате. Ще дам на Уесли развод или анулиране на брака, или каквото той пожелае. Нямаме дете, така че няма към мен никакво задължение.

— Лея, седни да поговорим. Не можеш да бягаш когато те е сполетяла беда. Аз веднъж се опитах да избягам от проблемите си, но понесох излишни страдания. Трябва да мислиш за себе си, вместо да се жертваш за един глупав мъж.

За пръв път Лея разбра, че Рийган е страшно разгневена на Уесли.

— Да, аз наистина съм ядосана — отговори Рийган на мълчаливия въпрос. — Уесли няма представа от какво се е спасил. От дълго време знам какво представлява неговата скъпоценна Кимбърли, а имах възможност да разбера, че ти не си като нея. Почти година живееш с нас и ние всички заедно с Клей и Никол те обикнахме. По дяволите Уесли. Толкова съм му сърдита, че мисля, че той почти заслужава Кимбърли.

Изведнъж Рийган спря.

— Това е. — Тя се изправи и се отдалечи встрани. — Аз знам как ще се разреши проблемът. Ние… — каза тя през смях — ще дадем на Уесли това, което той мисли, че желае — Кимбърли.

— Добре — уморено отвърна Лея и продължи да събира дрехите си. — Убедена съм, че ще бъдат много щастливи заедно. А сега, ако нямаш нищо против, ще си вървя.

— Не, Лея. Послушай ме.

Тази вечер Лея внимателно се облече за вечеря. Носеше наситено зелена рокля с дълбоко изрязано деколте, която отиваше на очите й. Въпреки усилията, които полагаха, всички бяха сковани и никой не обръщаше внимание на никого. Уесли се шегуваше с драскотината на бузата си, а Травис предпазливо си премести лявата ръка, сякаш го болеше. Рийган каза деликатно няколко думи за счупената мебелировка. Хранеха се мълчаливо.

Когато Лея усети, че не издържа повече, стана:

— Бих искала да говоря с теб в библиотеката — каза тя на Уесли, като отвърна достойно на студения му поглед. Той я последва.

Мислено се помоли да успее да изрече всичко, което си беше намислила. Планът на Рийган беше добър и щеше изцяло да спаси гордостта й, но в този момент идеята я отблъскваше. Не желаеше и частица от мъжа, който очевидно я мразеше.

— Имам предложение, господин Станфорд.

— Можеш да ме наричаш Уесли. Очевидно си поработила, за да имаш това право — каза презрително Уес.