Джуд Деверо - Спомен

Пенела отвори уста, готова да протестира, но се отказа.

— Да, милейди — промълви тя, като си позволи да го изрече толкова гневно, колкото смееше.

Прислужничката излезе, а Алида си помисли, че може би трябва да се отърве от нея. Направи усилие да се успокои. Да се успокои и да разсъждава трезво. Трябва да разбере къде живее тази жена и съответно — къде е момчето. Трябва да я разприказва.

Когато Мег влезе, Алида видя съвсем обикновена жена с набраздено от труд лице. Беше дебела, вървеше бавно и носеше кошницата с билките, сякаш бе много тежка.

Алида видя честни сини очи, открити и невинни като на коте. През целия си семеен живот тази жена не е понасяла омраза и тормоз както нея. Алида по-скоро би умряла, но не би признала, че изпита завист. Дебелата старица не бе родена красавица или богаташка; единствените й деца, заченати доста късно, бяха умрели. Но сякаш благословена от Бога, бе получила две здрави силни деца, които да ги заместят. Нямаше съмнение, че съпругът й я обича, закриля и не желае друго освен щастието й. А тя, Алида, живее в голяма хубава къща, която Джон продължава да изкусурява, има съпруг, но ако му кажат, че е умряла, най-вероятно само ще свие рамене.

Алида се усмихна на Мег, сякаш бе пратеничка на кралицата.

— Седнете. Сигурно сте уморена от пътуването. Да ви налея ли чаша вино?

Мег бе очаквала да се сблъска със студенина, затова подобно посрещане я обърка. Само три пъти в живота ся бе пила вино, и то силно разредено. И никога не й бе наливано в сребърен бокал от бялата ръка на господарка.

Отпи внимателно от виното — удари я право в главата. Нито капчица вода нямаше в това вино.

Подреждайки полите на тъмночервената си кадифена рокля, Алида седна срещу Мег и наблюдаваше как виното и сладките изчезват. На втората чашка Мег се поколеба, но Алида успя да я склони — щяла да я обиди, ако й откаже.

— В края на краищата ви дължа толкова много. През всичките тези години сте се грижили за дъщеря ми, нали?

— Да — съгласи се Мег.

Чувстваше се толкова добре, толкова спокойно. Мина й кощунствената мисъл, че разбира защо мъжете пият. И защо не допускат жените до чашката. Кой може да предскаже какво би направила една жена, ако се чувства така. Мег се чувстваше уверена; тя можеше да направи всичко.

— Разкажете ми за малката — подкани я Алида с най-сладкия си глас. — Разбира се, ако желаете. Имам чувството, че е повече ваша, отколкото моя.

— О, не, не е така — възрази Мег, макар да съзнаваше, че лъже. Та нали и двете деца си бяха нейни. Но приповдигнатото настроение от виното я накара да реши, че тази лъжа не е грях.

— Значи не възразявате да поговорим за тях? — попита Алида, като даде да се разбере, че би искала да узнае и за двете деца. Надвеси се и взе бокала от Мег — още миг и старата жена щеше да заспи.

От всичко на света Мег най-много желаеше да говори за децата. Дори понякога се ядосваше на Уил, че вместо за децата си мисли за фермата. Веднъж доста строго я предупреди: „Не се привързвай толкова към нещо, което не е твое.“ Беше се изсмяла — та имаше ли някой по-привързан към децата от него. На моменти Мег си мислеше, че обичта му към децата е по-голяма от нейната — толкова силна, че не може да говори за нея.

— Те са необикновени деца — подхвана Мег нежно, а мисълта й литна към фермата. Нищо, че в сравнение с тази красива и богата къща фермата е направо бедняшка. Мег не би заменила и една роза от градината си за всичкото богатство тук. През двата дни, докато чакаше да види нейно благородие, усети… Ами да — че тук има нещо нездраво. Сега й се искаше да приключи час по-скоро и да си върви у дома.

Мисълта й отново се върна към фермата и Мег изпита щастие заради Уил и малките.

— Децата са толкова еднакви, сякаш са две половинки на едно цяло. Ако едното е гладно, и другото е гладно. Каквото поболява едното, поболява и другото. Обичат едни и същи цветове, храни. Имат еднаква температура, и двете обичат… — Поколеба се, докато търсеше подходящата дума. — …обичат да играят роли — обясни накрая.

Алида съсредоточено се опитваше да проумее чутото. Театър, помисли си тя. Показност. Децата обичаха емоциите, които тя се бе научила да потиска.

Мег продължи:

— Понякога не си говорят с часове — например, когато вършат домашната работа, — но ако в този час ги попиташ за какво мислят, ще се окаже едно и също.

Очите на Мег добиха замечтан израз. Най-много на свята обичаше тези деца. Беше сигурна, че няма да иде в Рая, защото от време на време си мислеше, че всъщност е доволна, дето собствените й деца умряха и е имала щастието да прекара дните си с Талис и Кали. Собствените й деца едва ли щяха да бъдат толкова интересни; никога нямаше да скочат върху гърба на голям чер кон и да препускат из околността. Нейната собствена дъщеря нямаше да разказва истории вечер пред камината.