Джуд Деверо - Спомен

На Мег й бе нужна цяла седмица, за да измине осемдесетте километра до къщата на Джон Хадли. На два-три пъти се губи, а една привечер скуба кокошки срещу нещо за хапване. Най-после достигна целта си, но почти се разплака от изтощение и отчаяние при вида на стърчащите останки от стария замък след пожара. Затова ли Джон Хадли никога не бе потърсил децата? Нима той и цялото му семейство бяха загинали в пламъците?

Не й хареса идеята да спи в руините — в тях имаше нещо призрачно и зловещо. Колко време след напускането им с Уил бе избухнал пожарът? През онази нощ, преди девет години, Уил й каза, че в замъка и в селото има чума и те трябва веднага да напуснат. Дори не изслуша докрай всичко, което й разправяше, а хукна с бебетата. Не каза и дума, когато през следващите няколко дни Уил обикаляше лихварите и предлагаше нещо (никога не разбра какво) срещу пари, с които купи каруца и ги отведе от селото, където бяха израсли. После купи хубавата ферма за нея и за децата и тя повече не се върна към миналото.

Ако не се бе появило онова момче Едуард, нямаше да се върне в родното си село и сега. Докато лягаше на студената земя далеч от замъка и се готвеше да заспи, тя се усмихна при мисълта за всички, които искаше да види, преди да се върне при Уил и децата.

На сутринта, макар и да не бе спала в легло, се почувства по-добре. Днес щеше да разбере какво се е случило с Джон Хадли и семейството му и ако е възможно, ще се опита да се види с нейно благородие, за да я склони да й даде пари за учител на децата. През последните няколко дни Мег имаше време да обмисли какво ще каже на нейно благородие. Преди да поживее години с Кали и Талис, тя се смяташе за достатъчно умна, или поне толкова, колкото всеки друг, но след девет години с малките палавници се бе научила на някои неща.

Двамата бяха умни и гъвкави като змии; все я заяждаха, погаждаха й номера и какво ли не измисляха с мозъците си, които работеха с бързината на светкавици, за да я подведат и да получат каквото си бяха наумили. Талис бе по-невъздържан. Изпитваше огромно удоволствие да си прави шеги с нея и да се смее гръмогласно, когато тя се хващаше на въдицата му.

Понякога Уил се дразнеше.

— Мег — поучаваше я той, — не бива да смяташ, че всички са добри. Трябва да разбереш, че хората не винаги са това, за което се представят. Понякога дори лъжат, за да постигнат своето.

— Какво значение има? — отвръщаше тя. — Талис не влага лош умисъл, когато поставя жабче в обувката ми или изпразва яйце и го пълни с кал.

— Така е — не се предаваше Уил, — но някои хора го правят с лош умисъл, а ти все вярваш, че всички са с добри сърца.

— Смятам, че на света има повече добро, отколкото зло — бранеше се тя и караше Уил да размахва безпомощно ръце. Истината бе, че нямаше и най-бегла представа за какво й говори. А е толкова лесно да си добър, нали?

Сега се опитваше да си припомни какво й казваше Уил. Днес трябва да е много умна. Не е толкова наивна, колкото смята Уил; още преди години усети, че нещо лошо витае между стените на замъка; ето на — сега стърчи изгорял. Навремето, когато се родиха децата, тя още тъжеше за собствените си бебета. Когато Господи изпрати две други деца, за които да се грижи, не се замисли много-много и им се посвети. Но все пак не можеше да забрави напълно хаоса и гнева на хората тогава.

Заради тези спомени искаше да се види с лейди Алида насаме. Ще й разкаже за хубавата й малка дъщеря (за Мег Кали бе красива като принцесите от историите й) и няма много да споменава Талис, тъй като това вероятно ще натъжи нейно благородие. След като си поприказват, Мег ще вземе парите за учителя и ще се махне — завинаги. Щеше да се закълне, че никога повече няма да безпокои нейно благородие. Тя и сега нямаше да я безпокои, ако не бе необходимостта от учител.

Според Мег подобна договорка е идеална, защото отговаря на желанията и на двете жени. Лейди Алида щеше да узнае, че дъщеря й е щастлива и има кой да се грижи за нея, а Мег щеше да получи парите за учител. После двете жени едва ли щяха някога да се видят — напълно приемливо; освен това нейно благородие щеше да получи уверението — стига да го поиска, — че съпругът й никога няма да чуе за осиновеното момче.

Първоначално Мег смяташе да отиде при лорд Джон, но се отказа. Най-вероятно Джон Хадли отдавна е забравил чернокосото момче — или го смяташе за мъртво, — затова Мег не искаше да му съобщава, че Талис е жив и здрав при нея и Уил. Джон може да реши да го вземе. Но Мег не смята да съобщава на лейди Алида, че не желае Джон да узнае къде е Талис. Дори ако нейно благородие създаде някакви спънки, Мег възнамерява… Е, може би заплаха бе прекалено силно, но може да даде на нейно благородие да разбере, че ще спомене на Джон за децата, ако не получи парите.