Джуд Деверо - Спомен

Да, помисли си Мег, изключително доволна от себе си, Уил може да се гордее с нея. Веднъж поне няма да я подведат.

Прислужничката шепнеше така възбудено, че първоначално Алида не успя да схване какво казва. Понякога Пенела се престараваше; друг път напомняше на Алида за онази ужасна нощ на пожара — нещо, което Алида искаше да забрави завинаги.

Сега Алида въобще не бе онази жена от преди девет години. Тогава беше красива. Стараеше се да се поддържа, за да привлече съпруга в леглото си и да спечели любовта му — нещо, което бе уверена, че ще постигне, стига само да го дари със здрав син.

Но след нощта на пожара — Алида отказваше да мисли за всичко случило се тогава: че именно тя подпали замъка и няколко души, включително новородената й дъщеря, загинаха — тя се промени.

Долови, че съпругът й е склонен да й даде ако не любов, то поне другарство. Тогава си наложи да не му припомня за времето, когато той желаеше тялото й. Много бързо се промени и сякаш остаря с двадесет години: косата й посивя, талията й се разшири, кожата загуби свежия си тен. Сега тя и съпругът й бяха приятели — стари приятели, които вършат заедно различни неща и се наслаждават на взаимното си присъствие. Когато съпругът й се заглеждаше по други жени, Алида се усмихваше и си мислеше колко е приятно да няма страсти, които да раздират старото й тяло.

Най-голямо удоволствие в живота й доставяха децата. Грижеше се за тяхното образование и религиозното им обучение. Успя някак да убеди Джон, че синовете му не са за подценяване. По-големият, Джеймс, наистина бе с деформиран по рождение крак, но можеше да язди — и тя непрекъснато го изтъкваше пред съпруга си. Независимо че Филип, по-малкият, бе със слаби гърди и бързо се изморяваше, бе склонен да опита всичко, което баща му пожелае.

Разбира се, Джон никога не узна, че волята на съпругата му е движещата сила. На Джеймс не му бе леко да язди; не толкова заради недъга, колкото заради влечението към науката; не му се размахваше меч, голям почти колкото него. Ако баща му бе друг и ако Джеймс не бе първородният, щяха да го изпратят да учи за църковен служител или право и щеше да прекара живота си с нос забит в книгите.

Колкото до Филип, нощно време Алида често отиваше тайно при него и му втълпяваше колко е важно целия ден да прекара на седлото и да преследва поредния глиган из гората. Когато слабото тяло на момчето се разкъсваше от болка и умора, тя го налагаше с билки, а понякога прибягваше до заплахи и наказания, само и само да го накара да приеме желанията на баща си без хленч и без молби да бъде освободен. Филип трябваше да избира между гнева на двамата си родители и му се струваше, че баща му е по-милостивият.

А самата Алида, колкото и да не искаше да признае, бе често спохождана от спомена за времето, когато съпругът й даде почти всичко свое и нейно за момче с чужда кръв и плът.

Сега Пенела жужеше в ухото й като комар и за миг Алида се пренесе във времето, което толкова искаше да забрави. Много добре помнеше нощта на обзелата я лудост. Не беше на себе си; не тя извърши всичко онова. Дяволът бе обсебил душата й през онази нощ. Беше обсебил нея… и съпруга й. Дяволът бе подлудил всички.

От досадното шепнене в ухото Алида разбра, че дойката от онази пъклена нощ е тук. Сега. И чака да се срещне с нея.

— Кой я е видял? — попита рязко Алида. Всичките й сетива бяха изострени.

— Никой — увери я Пенела, горда от себе си и изпълнена с надежда, че тази постъпка ще й възвърне благоразположението на господарката.

След пожара лейди Алида промени отношението си към прислужничката, но Пенела така и не си обясни защо. Бяха почти приятелки и внезапно Алида започна да се държи студено и резервирано. Някога единствено Пенела чуваше какво мисли господарката й, а после незнайно защо Алида спря да споделя с нея; на моменти Пенела дори улавяше господарката да я наблюдава почти с омраза.

Откакто започна това охладняване, какво ли не стори Пенела, за да си възвърне благоволението на милейди: неуморно работеше за нея, изпълняваше всяко желание, опитваше се да предугади следващото, за да го изпълни предварително. Постара се господарката й да не може без нея. Алида приемаше всичките й усилия, но продължаваше да е хладна, нямаше ги вече разговорите за децата и бъдещето. Години наред границата в отношенията господарка-прислужничка бяха твърде неясни, но сега се спазваха стриктно.

Ако Пенела не бе толкова предана, а беше по-проницателна, щеше да се досети какво е отдалечило Алида. Няколко месеца след пожара самотният старец, обитател на изоставената горска колиба, където се грижеше за ранените соколи, които хората на Джон му носеха, видя нейно благородие да накуцва по пътеката, след като конят я бе метнал на земята. За да завърже разговор и да отклони мисълта на милейди от болката, спомена, че е истинско щастие, дето младата Мег (всички бяха млади за него) е успяла да се спаси с двете деца от пожара. В отговор на въпросите на Алида той разказа как Мег и Уил бяха претичали през гората недалеч от колибата му, а той ги видял, защото нощем не можел да спи… Старецът се уплаши от гневния израз на лицето на нейно благородие, според него тя се беше досетила, че както всяка нощ, и тогава е бракониерствал.