Джуд Деверо - Спомен

И Мег се затича надолу, а протегнатите й ръце бяха насочени към гърлото на момчето.

— Да го крадем ли? — засмя се Талис. — Ние му попречихме да избяга. Ако не бяхме тук, щеше да го загубиш. — Наклони глава и изгледа момчето надменно от високо. — А дали е твой този кон? Ако беше твой, защо не можеш да го яздиш?

На Мег й идеше да се разплаче. Трябваше да се досети, че на Талис и през ум няма да му мине да се извини на младия благородник. Без съмнение цялото й семейство ще увисне на бесилото.

— Лошо ти се пише — крещеше момчето, побесняло от гняв. Как смее някакъв прост селяндур да му говори по този начин? Реч на необразован човек; така говори само момче, годно да върви след плуга. На двадесет и пет ще е състарен от работа.

— Така ли?

Талис с лекота се плъзна по гърба на коня и застана пред момчето. Макар да бе висок, Мег знаеше, че няма още и девет години, а другият бе на единадесет-дванадесет.

Тя моментално застана между двете момчета, или, както бе започнала да мисли за тях — двамата благородници.

— Всичко е наред вече, милорд. Ето ви коня. Децата само се погрижиха да ви го върнат. Всичко е наред.

И двамата не я чуха. Гневът на Едуард растеше. И как не: колко дръзка е стойката на тъмнокосото, тъмнооко момче и как само го гледа момичето на коня. Още е дете, но тази разпусната коса и тези очи, които изглеждат толкова мъдри, го притесняват. Как е възможно това селянче да е способно на всичко, а той, Едуард — на нищо. Ето — облечен е в кадифе и обсипан със скъпоценни камъни, а това грубо момче…

Едуард посегна пръв — Талис лесно парира удара: отстъпи встрани и избегна юмрука, насочен към лицето му. Следващият удар обаче бе комбиниран с настъпване по ужиления крак. Пронизителната болка накара Талис да се хвърли върху момчето. В следващия миг и двамата бяха на земята и размахваха крака и юмруци.

Мег помисли, че отново ще припадне. Със сигурност щяха да ги обесят.

— Какво става?

Никога през живота си Мег не се бе радвала на някого така, както в този миг се зарадва на Уил.

— Мислех, че берете къпини — Уил бе доста раздразнен. — На никого от вас ли не мога да разчитам?

Уил не се впечатляваше от титли, нито пък че едно от момчетата в краката му е благородник, а другото — не. За него те бяха две сбили се момчета и той ги разтърва. Сграбчи ги и ги раздели, макар че те продължаваха да замахват едно към друго, готови да се разкъсат на парчета.

— Я внимавайте как се държите! — смъмри ги и ги раздруса.

— Пусни ме… Пусни ме, селянин такъв! — изкрещя Едуард, опитвайки се да си възвърне достойнството.

— Да, такъв съм — потвърди Уил спокойно. — А сега ми кажете какво става тук?

— Те ми откраднаха коня — заяви Едуард, като оправяше жакета си и се отърсваше от прахта.

— Този кон? — попита Уил. — Те откраднаха този кон, който стои тук? Искаш да кажеш, че са ти го отнели?

— Не… Аз… Не беше моя грешка, но паднах на земята.

— Значи са го откраднали, след като те е метнал от гърба си? И къде го закараха, когато го откраднаха? В Лондон? Да извикам ли стражаря да се разправя с тях?

Мег никога не бе обичала Уил повече, отколкото в този момент. Беше толкова разумен. Отнасяше се към момчетата именно като към момчета, независимо кой в каква къща живее.

Младият благородник гледаше съвсем объркано, а Уил го прегърна през раменете с такава лекота, сякаш бе Талис.

— Сега — кажи ми къде живееш.

От сълзите в очите на момчето Мег разбра, че се е загубило.

— Мег! — обади се строго Уил. — Остана ли от говеждото? А от къпиновия сладкиш? Кали, слизай от това животно и го прибирай вкъщи. Всички сме гладни.

Това, което в началото приличаше на бедствие или определено щеше да се превърне в такова, ако бе останало в ръцете на Мег, се превърна в чудесен ден. Първоначалната враждебност между двете момчета се стопи и те проявиха определен интерес един към друг. И двамата бяха изключително горди и не желаеха да си задават въпроси, но подтиквани от Уил, скоро се разприказваха. Талис показа на Едуард дървения си меч. Едуард се засмя, като го видя как дупчи въздуха, и започна да му показва как е правилно да го държи един истински рицар.

Уил остави Мег да насърчава взаимния интерес на момчетата и тръгна да поразпита къде живее неочаквания гост. Доколкото можеше да прецени — на не по-малко от тридесетина километра. Нямаше да е лесно да открие дома му. Отдалечеше ли се някой на повече от десетина километра от родното си място, селяните смятаха, че е обиколил света. Мег ни най-малко не се съмняваше, че Уил ще открие къде живее момчето. След случилото се сутринта тя бе убедена, че Уил може всичко.