Джуд Деверо - Спомен

Какво става там?! Мег отново застина на място: Талис слезе от коня и повдига Кали. Но той й помага да яхне разбеснялото се животно! Сама! Остави мъничката Кали сама върху огромното буйно животно. Мег не можеше да диша. Не можеше да диша, не можеше да мисли и определено — не можеше да протестира.

Трудно е да се опишат чувствата на Мег, докато наблюдаваше дребното момиченце с разпуснати коси — плитката й се бе разплела — да седи върху гърба на животното с размери на плевня. Мег бе убедена, че в следващия миг ще види детето размазано и окървавено под огромните копита.

Нищо подобно: Кали дръпна юздите, смехът й се разнесе из полето, а конят се изправи на задните си крака.

— Дръж го! — викна й Талис. — Контролирай го!

Как, чудеше се Мег, дребното момиченце се справя с огромния кон? И още — какво пък знае Талис за конете?

Приседна тежко на земята. Спомни си нещо, което искаше да забрави. Децата не бяха нейни. Ако бяха нейни и на Уил, щяха да се страхуват от такова голямо животно. Щяха да постъпят както Мег с момчето-собственик на коня: щяха да му се поклонят и да се обръщат към него с „милорд“. Никога, никога на фермерски деца нямаше да им хрумне, че имат право да яздят богато украсения кон на обсипан със скъпоценности благородник.

— Искаш ли да опиташ и ти? — Талис покани Мег, щом я зърна. — Много е забавно.

Мег успя само да поклати глава и продължи да ги наблюдава. Сякаш бе попаднала в една от приказките на Кали. Талис стоеше пред коня, който се вдигаше на задните си крака, но сега сърцето на Мег почти не трепна. Тя вече знаеше, че Талис е наясно какво върши. Не можеше да си обясни защо е така — та нали бе сигурна, че през живота си не е виждал кон като този, — но тя му вярваше почти толкова, колкото той бе уверен в себе си.

Подскачайки, за да хване юздата, Талис придърпа главата на коня към своята. В първия миг животното погледна като полудяло, но само след секунди Талис успя да го укроти с ръце и същевременно нашепваше нещо, а конят сякаш разбираше.

— О, ти го укроти — докато се изправяше на седлото, Кали едва прикри разочарованието в гласа си. — Можех да го накарам да лети.

— Да лети! Ха! Какво знаеш ти за летящи коне, пък и за конете изобщо?

— Знам колкото теб. Пусни го и ще пояздя из полето.

— Не и сама — решително се възпротиви Талис, като с лекота се метна пред нея на седлото. Напълно бе забравил болния си крак, а само допреди час твърдеше, че ще умре от него.

— Дръж се за мен — провикна се той през рамо, преди огромният кон да се вдигне отново на задните си крака и да хукне, сякаш бе шибнат с камшик.

Мег гледаше и не вярваше на очите си.

Някакъв вик върна Мег към действителността. О! Младият благородник, накуцвайки, се спускаше по хълма, а конят му бе поел с двама ездачи на гърба. За миг умът на Мег заработи трескаво. Представи си Талис и Кали увиснали на бесилото, безжизнените им телца. Обесени, защото са откраднали коня на това момче.

Първата мисъл на Мег бе да го убие. По-добре да обесят нея за убийство, отколкото някой да посегне на скъпоценните й деца.

Мег бе онемяла, но същото можеше да се каже и за момчето. Днес сутринта то открадна коня от баща си, за да му докаже, че наистина е мъж и може да язди звяра. Ала щом седна на седлото, конят препусна. Галопира толкова километри и толкова часове, че сега Едуард нямаше никаква представа къде се намира. И нещо по-лошо — две селски деца току-що препуснаха нанякъде с животното. Само че при никакви обстоятелства той няма да признае, че те яздят с несравнимо по-голяма лекота от него.

Хвърляйки поглед към дебелата стара жена, очевидно фермерска съпруга, Едуард забеляза, че тя го наблюдава убийствено. Може и да го убие, помисли си той, и така ще спести усилието на баща му.

Но в това време видя, че двете деца и конят се връщат, и мигом се окопити. Онзи там наистина яздеше дяволски добре! Къде ли се е учил? Кой му бе учител? В никакъв случай не е на повече от десет, най-много на дванадесет, а язди, сякаш майка му е кобила.

Едуард гледаше децата, обзет от завист: докато яздеха, момичето се смееше, а великолепната му коса ту се вееше, ту обгръщаше и него, и момчето. Ако яздеше така, баща му щеше да го взема със себе си. Едуард се съмняваше дали онзи там е падал от кон дори веднъж през живота си.

Докато Едуард ги наблюдаваше, зле настроената жена се приближаваше към него, сякаш възнамеряваше да го нарани; но в следващия миг той хукна надолу, крещейки с цяло гърло:

— Слизайте! Как смеете да крадете коня ми! Ще ви обеся.