Джуд Деверо - Спомен

Ала веднъж, докато се мъчех да фиксирам станцията, чух някакъв мъж да пее и се вцепених. Останах така, докато отвратителният ми по-малък брат (има ли друго определение за по-малките братя освен отвратителен?) не започна да ми се присмива и да ми обяснява, че съм се заслушала в опера.

От този ден започнах да крия любовта си към операта и класическата музика, сякаш се пазех някой да не разбере, че взимам наркотици. Научих се да сменям като светкавица станцията, която слушах, ако някой се зададеше.

Години по-късно открих, че според мнозина, ако обичаш оперна музика, си — как да го формулирам… По-интелигентен или по-изтънчен от другите. Те ми се струваха толкова глупави, колкото и онези, които и се присмиваха. А на мен просто ми допадаше музиката, гласовете, страстите в опера като „Кармен“ например. В края на краищата оперите са просто различни любовни истории, подчинени на божествена музика. За мен тя е просто друга форма на онова, което пресъздавам върху белия лист.

Отклонение: не е ли ирония, че заради писанията си авторките на любовни романи са обект на ругателства, а пред музикантите се благоговее? Но коя съм аз собствено, та да поставям под съмнение по-висшия интелект на литературните критици?

И ето — седях и четях за любовта на лейди дьо Грей към операта. Толкова я обичала, че искала да я слуша и в банята. Представете си само!

Продължавах да чета мемоарите на лейди Дайън и откривах нови и нови данни за лейди дьо Грей. Била изключително любознателна, постоянно задавала въпроси и искала да разбира събеседника си. Разговаряла с лекота както с месаря, така и с краля. Притежавала чувство за хумор и винаги разказвала по някоя занимателна случка. На тържествените трапези се надпреварвали да седнат до нея, защото била изключително забавна.

Изчетох книгата и усетих, че треперя. Ако някога съм била пресъздадена върху хартия, то бях се открила!

Готвех се да я затворя, но забелязах, че има епилог. Щях да го пропусна, захласната, че се-открих-така-прекрасно-пресъздадена. Не бях обърнала почти никакво внимание на лейди Дайън. А сега се оказа, че тя родила двама синове: единият четял доста и станал обичан и популярен поет още в ранна възраст, а другият написал роман още преди да навърши двадесет и една години. И двамата загинали през Първата световна война.

Според моята най-добра приятелка Дариа днес проблемът на английската аристокрация е, че цветът на нацията е загинал по време на Първата световна война.

В епилога на книгата се казваше, че мнозина са съветвали лейди Дайън да не споменава лейди дьо Грей заради случилото де точно преди да изчезне. Не заслужавала да й се отдели място в книгата. Но Дайън пише: „Лейди дьо Грей бе моя приятелка; най-добрата приятелка, която може да си представи човек. Тя първа обличаше дрехите, които моделирах, и идваше винаги щом имах нужда от нея. Моята пламенна молба към Господ е: да не се е превърнала в блуждаещ призрак из имението Пениман, както твърдят хората. Моля се да е намерила спокойствие в Рая и да се грижи за синовете ми, докато и аз попадна там. Държа на това, което казах: тя бе моя приятелка.“

Не знам защо, но от този пасаж ме побиха тръпки. Може би заради споменаването на призрака. Но както и да е — бързо затворих книгата и напуснах библиотеката.

Прекарах почивните дни затворена в апартамента. Обикновено успявам — поне в някаква степен — да се откъсна от книгата, която пиша в момента. Е, може да съм била „влюбена“ в някой мой герои и да ме налегне тъга, когато свърша романа, но винаги съм знаела, че е поредната измислица, а не истинският живот.

А сега бях объркана. Никак не успявах да запомня дали съм лейди дьо Грей или Хейдън Лейн. Понякога дори не знаех дали Джами съществува, или е само на хартия.

Думите на Нора ме засегнаха несравнимо по-дълбоко от всичко чуто от терапевтите, защото в тях се съдържаше много повече истина. След прочетеното за лейди дьо Грей сякаш започнах да си „припомням“ разни неща. Например как Джами извръща глава. Какво беше това — измислица или истински спомен?

Дойде понеделник, а аз нямах никакво желание да напусна апартамента. Нямах желание дори да живея. Не си измих косата; не си дадох труда да се облека. Цял ден останах по хавлия и унищожавах кофичка след кофичка замразено кисело мляко (залъгвах се, че е по-здравословно, отколкото да ям сладолед) и гледах телевизия.

Отклонение: защо все срещам жени, които твърдят „Бях толкова потисната, че пробягах пет километра?“ Аз мога единствено да призная (но не го правя): „Бях толкова потисната, че три дни лежах на дивана и изядох огромно количество телешко печено с много пържени картофи и шест кутии сладолед.“ Когато съм потисната, нямам сили да се изправя, а още по-малко — да тичам. Единствено съм в състояние да дъвча.