Джуд Деверо - Спомен

Макар че се държах невъзпитано, не се почувствах по-добре, отколкото преди да й се обадя. Признах обаче, че е права за яденето. Реших да си направя салата. Извадих най-голямата купа и изпразних хладилника, като не забравих да прибавя и китайски сусам към марулите, достатъчни да нахранят два заека. Сложих също ядки и залъчета хляб. Накрая залях всичко с половин бутилка сос за салата.

Ако не направя нещо, за да се отърва от това настроение, ще имам проблем с килограмите — мина ми през ума, докато, седнала отново пред телевизора, започнах да ям.

Мисля, че всичко щеше да е наред, тоест щях да послушам Нора, ако не се бяха случили две неща. Първо — препънах се в една книга и второ — обади се Мили.

Уверявам ви, че ако знаете как живея, нямаше да ви се строи необичайно, че съм се препънала в книга. Притежавам хиляди, буквално хиляди книги. Те са навсякъде: по полици, маси, по пода, под мебелите. Навсякъде. Повечето хора се ужасяват от количествата книги, разпръснати наоколо. Като изключим Дариа. Когато ми идва на гости, се налага да поприбера част от книгите, иначе тя прекарва цялото време ровейки се в тях и не ми обръща внимание.

Така че да се препъна в книга, понеже в нея се закачи хавлията ми, не е нещо странно. Но когато я взех, установих, че съм я купила преди години от едно градче в Уелс, което, за да привлече туристи, се представяше като град с най-много книжарници в света.

Книгата, издание от 1898-а, е посветена на благородническите фамилии, описани от Дебрет.

Досега не бях успяла да открия особено много подробности за съпруга на лейди дьо Грей и неговото — а и нейното — семейство, тъй като родът вече е изчезнал. Но през 1898 година все още е съществувал.

Жадно запрелиствах страниците, за да намеря името на рода. Понякога Дебрет описва как е починал някой от благородниците, за които споменава. Посочва и дати — нещо, което малцина правят. Нищо чудно да попадна на важна информация.

И все пак не бях очаквала да открия точно това. То само дето не ме довърши.

Пред мен, на страница 645, черно на бяло, пишеше нещо шокиращо. Но шокиращо само за мен.

Пълното име на съпруга на лейди дьо Грей бе Адам Тависток, лорд дьо Грей.

За всичко случило се по-късно е виновна Мили. Тя, заедно с деветдесет и девет процента от всички писателки на любовни романи, живее някъде из Тексас. Пиша „някъде“, защото според мен животът е прекалено кратък, за да успее човек да проумее Тексас. Поискам ли да отида в Тексас за среща на автори на любовни романи, обаждам се на моя издател и той ми изпраща билет. Качвам се на самолета и кацам някъде в Тексас. В щата има само два града: единият е Хюстън, а другият — Далас. В единия има търговска алея, тъй наречената Галерия, а в другия няма.

Всъщност не съм сигурна къде точно живее Мили. Някъде извън града, който е без Галерия. Това собствено е причината изобщо да се запознаем. Иначе щях да съм отишла на пазар.

Нора ми каза, че в минал живот Мили хем ми е била майка, хем не. Склонна съм да й вярвам. По паспортни данни съм по-възрастна от Мили, но тя е, както Нора ги нарича, „стар дух“. Живее сама и пише най-сладките, най-нежните любовни истории, които можете да си представите. Героините й са благородни и добри; живеят във ферми и редовно участват в конкурси за най-хубав домашен сладкиш, за разлика от моите, които яздят черни жребци и размахват саби.

Обадих се на Мили и започнах да й разказвам какво става с живота ми. Моите две приятелки Дариа и Мили са толкова различни. Дариа има ум като бръснач, но вниманието й се задържа върху едно нещо не по-дълго от вниманието на тригодишно дете. За да я разсмееш, трябва да си страхотно оригинален и да изстреляш репликата си бързо и точно. Всичко друго я отегчава, Дариа постоянно те държи в напрежение.

Мили е повече от типа хайде-да-си-направим-кекс-и-да-си-поговорим. Затова същата вечер, когато открих, че „сродната ми душа“ носи името на всички онези божествени мъже, за които бях писала романи, Мили предложи да й отида на гости в нейния тексаски град.

Няколко дни по-късно бях при нея. Именно тогава тя ми съобщи, че е поканила няколко приятели на вечеря. Признавам, че се почувствах леко засегната, защото исках цялото внимание на Мили да е съсредоточено върху моите проблеми, върху моя живот, върху моята книга. Срам ме е да кажа, но безграничната доброта на Мили винаги отприщва моя егоизъм. За жалост срамът не е спирачка за егоизма.

Но отчасти ми мина, защото Мили спомена, че сред гостите е и мъж, който има способността да те връща в някои от миналите ти животи.