Джуд Деверо - Спомен

— Дамата с бижутата, за която споменах, е била омъжена за него. Тя…

— Какво?! Лейди дьо Грей е била омъжена за човека, когото обичам?

— Да.

— Но доколкото успях да разбера, тя и съпругът й са се мразели.

— Любов. Омраза. Това е едно и също.

Не и в моите романи, помислих си аз. Ненавиждах един, с когото работех и който постоянно се мъчеше да пъхне ръка под полата ми. Досега не ми се бе случвало да мразя някого, когото бях обичала.

— Истинската омраза — обясни Нора — е обратната страна на монетата и означава любов. Омразата, подобно на любовта, продължава години.

— Ако толкова са се мразели, защо са се оженили?

— Защото са се обичали.

— Случайно да имаш джин?

Тя се усмихна.

— Не се тревожи. Скоро всичко ще си дойде на мястото.

— Скоро! След три прераждания, нали така?

— Да. Разбираш ли — ти пишеш за него. За този мъж… — тя млъкна, изчаквайки да произнеса името му.

— Джами — прошепнах аз. — Джами е… моята сродна душа?

— Да. Той е като теб, нали. Силен е, но не винаги е уверен в себе си. И постоянно има нужда от теб, нали?

— Да — потвърдих аз и млъкнах, защото иначе щях да се разплача.

— Започваш да му прощаваш, че те е предал.

— Наистина ли ме е предал?

— Ти си мислиш, че го е сторил. Мислиш си, че не те е обичал както ти него, затова…

— …съм се самоубила?

— Да.

— А после и той се е самоубил?

— В същия ден и в същия час.

Никога не съм гледала на двойното самоубийство като на романтично преживяване. Почти ми се повдига от подобно нещо. Но, ако Нора не греши, бях се самоубила с мъж, когото обичам — и мразя — достатъчно, за да ми повлияе през следващите четиристотин години.

— Чакай да видим — настоях аз, — дали разбирам правилно. Обичала съм този мъж през Средните векове и той може да ме е предал или не, затова аз… Ние сме се самоубили от… Любов? Или омраза? Май бъркам тези две понятия.

Нора сви рамене — знак, че между тях няма разлика.

— И сме умрели — продължавах аз, — после са ни давали някакви шансове да оправим нещата помежду си, но не сме се справили и затова едва сега, след четиристотин години, започвам да му прощавам? Доказателството, че се отказах от реално съществуващ мъж, за да го подменя с някой само на хартия, но когото ще срещна отново чак след три прераждания? Това ли са фактите?

Нора ми се усмихна:

— Да.

— Тогава, Нора, според теб коя от нас двете е луда?

Тук и двете се разсмяхме, защото всичко звучеше абсурдно. По-вероятно бе причина за нашата раздяла със Стивън да е случка от детството ми, отколкото нещо, станало преди векове.

Всъщност, помислих си аз, приказките на Нора нямат нищо общо с мен. Просто поредният сюжет и толкоз; а аз й плащам, за да ми помогне да привършим изследователската работа, преди да го напиша.

Сбогувах се с Нора и се прибрах.

На следващото утро се събудих и нещо в мен настояваше да се откажа от този сюжет и да захвана нещо друго. Например да се насоча към безопасен каубойски роман. А се налагаше да се съобразявам и с пазара. Нищо чудно моите читатели да не харесат книга за връщане в миналото. А всеки писател знае отлично, че няма как да принудиш читателката да купи нещо, което не й чете. (Не случайно подчертавам читателка, защото осемдесет на сто от книгите се купуват от жени. За колко жени, които четат книги, се сещате и за колко мъже които е невъзможно да откъснеш от футболния мач и бирата, за да ги накараш да прочетат и ред?)

Мислех си за тези неща, докато се обличах, за да отида в библиотеката. Тъй като същия ден нямах час при Нора, разполагах с много време.

Към един часа открих каквото ми трябваше. Най-добрата приятелка на лейди дьо Грей, графиня Дайън (няма никакво съвпадение, че името и на моята най-добра приятелка започва с Д — сигурна съм), няколко пъти споменава лейди дьо Грей в своите мемоари.

Още при първата пикантна информация дъхът ми почти секна. Лейди дьо Грей се оказа изключителна почитателка на операта. Толкова обичала това изкуство, че при всеки удобен случай канела в дома си Нели Мелба и Карузо. „Всички останали се преструваха, че харесват операта — пишеше лейди Дайън, — а лейди дьо Грей наистина я обожаваше. Според мен, ако бе възможно, тя би слушала «Травиата» дори в банята.“

Отпуснах се на дървения стол в читалнята и бавно си поех дъх. На четиринадесет години получих портативно радио за Коледа. Мечтаех за радио, защото по онова време исках да знам кой кой е в света на музиката. Изпитвах желание да вървя по училищните коридори, щракайки с пръсти, докато си припявам нашумелите песни — впрочем така правеха всички останали. Допускам, че е бил поредният ми опит за конформизъм.