Джуд Деверо - Спомен

Тя не отговори нищо. Наблюдаваше ме и чакаше сама да разбера.

— А… Имаш предвид онези неща, като в сицилиански филм? Или в най-долнопробните любовни романи. Някой, който предстои да бъде обесен, поставя загадка, която влияе на следващите седем поколения? За такова нещо ли ми говориш?

По изражението на лицето й разбрах, че не бе прочела няколко хиляди любовни романа като мен. Поех си въздух.

— Да не намекваш, че тези двамата точно преди да се убият, са се проклели? Нещо като: да не видиш бял ден, докато плешив син не се омъжи за коте с червеникава козина, след което, поколения по-късно се появява момиче, наречено Коте, и… — Млъкнах, защото Нора очевидно нямаше и най-бегла представа за какво говоря. — Какви са били проклятията? — попитах аз. Предугаждах отговора.

— Не знам.

Тъкмо се канех да започна да протестирам, но си дадох сметка, че през вековете конкретните думи може да са се позабравили.

— Значи не си вярвали, проклели се и се самоубили?

— Да.

— И затова днес, стотици години по-късно, допускам глупостта да ми се изплъзне страхотен мъж като Стийв?

Нора ми се усмихна, сякаш знаеше някаква тайна, която напразно се опитвам да укрия.

— Какво има? — озъбих се аз; вече ми писна да се опитвам да отгатна какво е открила за мен.

— Ти не харесваш Стийв. Той те отегчаваше. Искаше да се омъжиш, защото се страхуваш, че времето ти изтича. Не желаеш да си сама. Трябва ти съпруг, с когото да споделиш старините. — Гласът й се сниши. — Би искала да имаш дете или дори две.

Наистина си я биваше да нанася удари. Когато ходех по терапевти и седмица след седмица разказвах за родителите си и пак за родителите си, и отново за родителите си, със сигурност знаех само, че си харча парите. А ето тази жена ми заявяваше нещо, което не смея да спомена дори пред себе си. Да, страхувам се от възрастта и от бързо отлитащата младост. Да, страхувам се от самотата. Години наред ми бе достатъчно да пиша книги и да жъна успехи, ала вече не ме удовлетворява. Бях се уморила да се утвърждавам. Копнеех за снажен, шумен, истински мъж, който да се върти около мен и да ми повтаря, че съм страхотна.

А и наистина, признавам, Стийв ме бе отегчил. Стийв бе идеален. Щеше да е фантастично, ако и аз бях идеална, но доста се разминавам с такова нещо. Не бяха малко дните, когато предпочитах да ближа сладолед, вместо да посещавам гимнастическия салон. Не бяха малко и дните…

Не желая повече да мисля за Стивън. Той бе страхотен и аз го съзнавам, и ако твърдя нещо друго, ще е лъжа. Отнасях се лошо към него, без да мога да обясня защо. Не си представях как средновековните проклятия, изтъквани от Нора, имаха нещо общо, но определено съзнавах, че нещо не е наред с мен.

— На тридесет и девет години съм — заявих аз толкова тихо, че едва се чух. — Малко е късничко да намеря мъж и да имам деца. Мъжете на моята възраст не си мислят за хлапета… Освен ако не са на осемнадесет години и по бикини — довърших аз, опитвайки се, както обикновено, да се пошегувам.

От начина, по който Нора ме погледна, разбрах, че не ми е писано да имам деца. Какво бе казала тя? Твоето бъдеще е твоето настояще. Помислих си, че съм такава, каквато винаги ще бъда. Самотна, само с няколко книжни герои — единствено те ще ме обичат.

— Не мога ли да направя нещо? Сигурна ли си, че нямаш някой нечервенокос братовчед, който да иска да се ожени за симпатична авторка на любовни романи?

Нора не се усмихна.

— Мисля, че те е проклел да не обичаш никого друг.

Тя ме погледна доста натъжено, но едновременно с това сякаш доволна, че никой не е стоварил подобно проклятие върху нейната глава.

Изненадах се.

— Искаш да кажеш, че… Имам предвид, ако наистина съществува такова нещо като минали животи, че никога не съм обичала никого от шестнадесети век насам? Че прераждане след прераждане съм била все сама?

— Била си омъжена и…

— А имала ли съм деца?

— Не особено много. Не си много плодовита.

Леле, помислих си аз, май ще е по-добре да се върна при онази терапевтка, дето ми обясняваше, че съм искала да се любя с баща си. Тя поне ми даваше някаква надежда за бъдещето. Нора ме лишаваше от надежда дори за миналото.

— Не съм ли обичала съпрузите си?

— Не по същия начин, както си обичала мъжа, който е другата ти половинка. Духът му не ти позволява да обичаш истински друг освен него.

— Но аз не съм го виждала от времето на Елизабет I!

— О, срещали сте се.

Съобщи го, сякаш съм пропуснала да разбера за какво ми говори и продължи: