Джуд Деверо - Спомен

Дори да се молех за сродна душа, щеше да ме е страх да не получа някой космат тип от Лос Анджелис, който се кълне, че е продуцент и ще ме направи звезда. Опитах се да убедя Нора, че не се моля да срещна сродната си душа.

Именно в този момент Нора ме шокира. Все си мислим, че съзнанието е нещо лично, недостижимо задругите, но ето явява се ясновидец и ти обяснява за какво мечтаеш и за какво копнееш от три години насам.

Тя го нарича молене, но аз предпочитам да го наричам желание. Отдавна желая да открия точно мъжа, който ще ми подхожда повече от всеки друг. Винаги съм си мислила: трябва да има мъж за мен. Трябва да има някой за мен. Мъж, по-добър от другите. Мъж, когото да обичам толкова силно, колкото мога и искам, и който ще ме обича по същия начин. Желаех мъж, пред когото нямаше да се налага да се преструвам, че ми няма нищо, когато ме е наранил. Желаех мъж, на когото да мога да викам, и въпреки това той да продължава да ме обича. Желаех мъж, с когото да се чувствам в безопасност. Желаех мъж, който да знам, че ме обича, и то не защото ми го е казал, а защото го чувствам, защото самото му съществуване кара нещо дълбоко в мен да трепти.

Нора твърдеше, че този мъж е описан в романите ми.

Нора ми заявяваше всичко това и ме караше да се изчервявам от срам, защото най-съкровените ми мисли бяха прочетени. Повечето от моите познати смятаха че съм цинична; саркастичният ми хумор го доказваше. Но никой не виждаше колко объркана съм всъщност.

Нора ми каза още нещо: че съм готова да приема този мъж във всякакъв вид, размер и форма.

Отне ми известно време, за да съобразя какво точно има предвид. Сетих се засрамена как една нощ се бях усамотила със здравословен джин-тоник в ръка. Понякога самотата и отчаянието докарват човека до големи падения. Та въпросната нощ силно желаех тъкмо този мъж и си спомням как ми хрумна, че като писателка съм свободна да пътувам и бих го взела от която и да е държава, в каквото и да е здравословно състояние, какъвто и да е.

Ето защо реших, че разбирам Норините думи, и усетих мъничка надежда. Къде беше тази моя сродна душа? Как да я открия? Да пусна обява във вестника ли?

За жалост Нора ме погледна отчаяно. Обясни ми, че моите „духовни наставници“ са ме отвели при нея, за да ми съобщи лошата новина. Е, всъщност Нора каза, че новината е добра. Било ми определено да срещна сродната си душа след три прераждания.

Едвам се въздържах да не се разкрещя. Поне частица от мозъка на тази жена не живееше ли с настоящето? Няма такова нещо като минали животи и определено не съществуват никакви „духовни наставници“.

Нейната упоритост и неотстъпчивост ме накараха да скръцна със зъби.

— Искам Джами и го искам в този живот — отсякох аз. — Американка съм и настоявам веднага да се изпълни желанието ми!

Тук тя се разсмя.

— Можеше да го имаш, ако можеше да се промени миналото — заяви ми усмихната. — Но дори да го срещнеше днес следобед, нямаше да го обичаш. Щеше да го мразиш. Щеше да го намразиш от пръв поглед. Щеше да го намразиш така дълбоко, че нямаше да искаш да го видиш повторно.

Нямах сили да помръдна, а тя вече ми обясняваше, че моят сеанс отдавна е изтекъл и я чакат други клиенти.

— Защо не откриеш истинската лейди дьо Грей? — посъветва ме тя. — Вероятно са съществували и други.

— Да — промълвих аз, докато си събирах нещата и се отправях към вратата. Тъй като нищо от казаното не е истина, можех да се отдам на нови проучвания и справки. Колкото и симпатична да е била Рейчъл дьо Грей, тя не е подходящ образ за моя героиня. Налагаше се да намеря жена, подходяща за моя Джами.

Тръгнах към библиотеката, по пътя грабнах един хот-дог от някаква улична сергия. Никаква надменност повече, помислих си аз. Този път търсенето ще е истинско.

След като се поуспокоих и овладях, успях да разсъдя и разбрах, че Рейчъл не би могла да бъде онази лейди дьо Грей, свързана с Фаберже. От прочетеното излизаше, че е прекалено отдадена на съпруга си. Как тогава може да се посвети истински в прослава на изкуството на велик творец като Фаберже?

Добре, вече открих: Рейчъл не съм „аз“; сега нека преглътна някой и друг стипчив грозд. „Моята“ лейди дьо Грей не беше прахосница, а „покровителка на изкуствата“.

Тъй като търсената лейди дьо Грей не бе имала късмета да се омъжи за известен човек, се оказваше доста трудна за издирване. Отвратително, но факт — често никой не зачита жените само защото са привързани към пеша на някой виден мъж. От друга страна, за да съм честна, искам да напомня, че има и няколко прочули се жени, за чиито съпрузи никой не си спомня. Но ако трябва да съм още по-честна и откровена — повечето прочути жени никога не са се омъжвали, така че не се е налагало да искат разрешение от съпрузите си, за да вършат онова, което са искали.