Джуд Деверо - Спомен

Половин час по-късно получих тома. Само след минути открих и двете споменавания на съпругата на маркиза в цялото съчинение. В крайна сметка — колко важна може да бъде една съпруга? Тя трябва единствено да е там, когато той се провали в нещо, и като му каже, че е най-добрият на света, да го окуражи да продължи. Никой ли не си е дал сметка, че има причина неженените мъже рядко да успяват в своите начинания?

Все едно — останах толкова доволна от написаното за мен… за нея, че скоро простих на автора лаконичността му.

„Независимо от крехкото си здраве лейди дьо Грей бе олицетворение на безрезервно раздаващ се човек. Нейният приветлив и жизнерадостен характер не отстъпваше на този на съпруга й и от деня на сватбата животът им бе един безкраен меден месец.“

Така вече беше по-добре! Стига с глупостите за властност! Ако това е ровене в предишни животи, трябвало е да го започна много отдавна.

Продължих да чета и разбрах, че Рейчъл и съпругът й били женени тридесет и пет години и имали двама сина; единият загинал в Турция (нападнат от разбойници), а другият — Адам — наследил титлата. Прекарах следобеда в четене за „съпруга“ си, попивайки всяка дума за скъпата му, мила жена, която била неотлъчно до него и му помагала. Когато моят… нейният син загинал, тя издигнала прекрасен параклис в негова памет.

Когато библиотеката затвори, ми се виеше свят от глад и прекрасни факти. Почти полетях от читалнята. Рейчъл бе намерила подходящия мъж за себе си; бе открила своя Джами. И била негова вярна, постоянна спътница цели тридесет и пет години, с изисканите си маниери и скромно поведение събуждала любов където и да отидели.

Нора се върна в града след седмица, а аз бях изключително горда за неподражаемия начин, по който можех да открия всичко, заровено в една библиотека. И бях изпълнена с блаженство от моя пълноценен и хубав „минал“ живот. Щях да се пръсна от гордост — чудя се как успях да мина през вратата на Нориния офис. Бях готова да се обзаложа, че никога не е имала клиент, който да е откривал толкова много неща за толкова кратък срок.

С цялото високомерие, на което бях способна, поставях фотокопие след фотокопие в скута й. Бях открила дори снимка на тази чудесна жена. Бях направила сложна схема от дати, бях използвала различни шрифтове, за да покажа колко вещо боравя с компютър. Докато разказвах какво съм открила за себе си, връчих на Нора всичко това доста претенциозно.

Нора седеше, примигваше и ме наблюдаваше. А после почти ме докара до гневен изблик, присъщ на някоя от моите героини, защото ми се изсмя. Точно така. Изсмя ми се.

Нямаше нужда да ми казва защо го прави; знаех. Майка ми се смееше по същия начин, когато й обещавах, че ще слушам и няма да се забърквам в пакости. Често обещавах, че няма да си отварям устата и да изказвам мнение по всички въпроси. Обещавах „да се държа като дама“. Какво ли не обещавах, но никога не успявах да го изпълня. Животът бе толкова вълнуващ и аз исках да участвам в него, а тези, които участват в живота, не могат „да се държат като дами“.

— Мислиш, че не съм аз ли? — попитах плахо, а същевременно си мислех колко несправедливо е всичко. Всеки, за когото бях чувала, че се е запознал с предишен свой живот, имаше да разкаже нещо вълнуващо. Сегашният ми живот, за което съм благодарна, бе достатъчно вълнуващ. Но ми се искаше да прочета, че някога, в миналото, съм обичала едни мъж в продължение на тридесет и пет години, че съвместният ни живот е бил един безкраен меден месец.

Бях започнала да свиквам, че Нора разчита мислите ми.

— В миналото си обичала дълбоко — подхвана тя меко, вече без да се смее, защото разбираше колко дълбоко съм наранена. — Но ти не си жена, която… — поколеба се.

— …жена, която спокойно седи в сянка — довърших аз. Чувствах се на границата на пълното отчаяние. Какво лошо има да искаш да си човек, когото всички харесват?

Вече не бях изпълнена с толкова гордост.

— Какво не ми е наред? — попитах аз. — Пиша любовни романи, за да изкарвам прехраната си. Като че ли любовта е единственото, което искам от живота. Повечето хора, с които общувам, мислят, че съм силна и цинична, но аз не съм. Искам само онова, което другите жени получават, обаче явно не съм наред. — Бях готова да се разплача. Дадох си сметка, че с тази жена съм по-откровена, отколкото с когото и да било друг през живота си. — Нещо не е наред при мен. Сигурно съм дефектна. Сякаш съм по-различна от другите. Имаше чудесен мъж, влюбен в мен. Беше идеален, а аз го оставих да си отиде. И сега нямам никого. Само мъж на хартия. Мъж, който дори не съществува.