Джуд Деверо - Спомен

Времето ми изтече. Сбогувах се с Нора и веднага хванах такси до центъра на града. Отидох до „Странд“ — мястото, спечелило си име на най-голямата антикварна книжарница в света, но също така можеше да претендира и за славата на мястото с най-мръсните, груби в странно изглеждащи продавачи и продавачки. Няма да забравя как преди време, още като новак по история на костюма, така се втрещих от халките по носа, устната и бузата на младото момиче, което таксуваше избраните от мен книги, че се наложи четири пъти да ми поиска кредитната карта.

И все пак „Странд“ си остава великолепно място за търсене на отдавна издавани книги. Купих всичко, каквото намерих за Фаберже, хванах такси, цели десет минути обяснявах на шофьора, който не говореше английски, къде живея (като през цялото време таксиметърът бе включен, разбира се) и се прибрах.

Критиците могат да ни смятат нас, авторите на любовни романи, за всичко, ала ние отлично знаем да правим справки. Небесата да са ни на помощ, но се налага да сме безупречни, защото се оказва, че нашите читатели имат памет, която би разплакала от завист базата данни на всеки компютър. Едно недоглеждане и те веднага ти пишат. Нямам предвид само датите, но и ножиците. Читателите веднага съобщават, че сте пъхнали ножици в ръцете на героинята още преди да са били изобретени. Недопустимо е да сложиш в устата на героя реплика от рода на „Почакай минута“ преди часовниците да са се използвали масово. Ами храните! Не правете грешки с доматите и картофите, защото не подозирате какво ще последва.

Разбира се, става въпрос за същите онези женици, за които критиците и отбраната читателска публика смятат, че са тъпи като тикви.

Е, добре. И все пак знайте, че правя справките изключително добре. С ключовата дума в главата, очите ми пробягват по страниците на някоя книга и за секунди безпогрешно откриват всичко, което търся.

Двадесет минути след като тръснах току-що купените стари/нови, много мръсни книги на килима в хола, бях я открила.

Пет жени стоят зад успеха на Фаберже. Две от тях са рускини. Не, не съм сред тях. Не изпитах чувство за нещо познато във „Война и мир“. Дори не успях да догледам филма докрай. Третата дама бе американка и много богата. Тя ми допадна, но после прочетох, че била голям филантроп, откривала благотворителни болници, вършила добрини за хората. За жалост пак не бях аз. Влагам всичките си пари в ценни книжа и прибирам всеки цент.

Едната жена е била принцеса на Уелс, а по-късно — кралица Александрия. Достатъчно често бях правила справки за нея, за да съм наясно, че тя и аз не притежавахме еднакви характери. Аликс била красива, но не особено умна и си отмъщавала на неверния си съпруг, като закъснявала при всеки удобен случай. Съвсем не е в моя стил.

Последното име в списъка ме накара да настръхна. Лейди дьо Грей. Преди години страстно следях сериала „Шедьоврите на театъра“, за да гледам Лили Лангтрай и през цялото време бях очарована от приятелката й лейди дьо Грей. Дори купих няколко книги за девойката от Джърси — исках да открия нещо повече за тази жена, ала попаднах само на няколко изречения.

Едва ли съм се преродила от тази жена — харесва ми името и все пак не е достатъчна причина. В показалеца на книгата за Фаберже открих още подробности за лейди дьо Грей.

Разказва се как всички светски дами така настоятелно преследвали Фаберже да им прави непрекъснато бижута, че той едва смогвал да яде или спи.

„Никоя не можеше да се сравни с лейди дьо Грей — пишеше авторът. — Тя бе изключително очарователна и интелигентна млада жена, ала пожелаеше ли да получи нещо, на света нямаше сила, която да я спре. Един ден малко преди вечеря лейди дьо Грей влезе в магазина на Фаберже; той се опита да се измъкне през задната врата, но нейна светлост познаваше изтънко човешкия нрав и го залови. Пленен от присъщия й хумор, чар и властност Фаберже разбра, че днес няма да се прибере за вечеря.“

Така добре схващах описаното, че усетих как ми прималява. Много ми допадаше частта за нейната „интелигентност“, но ме смущаваше казаното за нейната „властност“. Напомняше, макар и в съвсем мъничка степен, за всичко казано по мой адрес през детството ми от мама.

Сетих се обаче, че не съществуват минали животи. Следователно какво значение има дали лейди дьо Грей е била властна или не. То нямаше нищо общо с мен.

Според показалеца книгата включваше и снимка на бижу, притежавано от лейди дьо Грей. Намръщена и раздразнена от цялата идиотщина характерът-си-остава-същият разгърнах на илюстрацията.