Джуд Деверо - Спомен

Аз знаех какво липсва, ако човек се вгледа в живота ми. Вярно имах професионални успехи. Гримирана добре можех да мина дори за красива. А след хилядите часове прекарани в гимнастическия салон, бях слаба. Бях всичко, което според книгите трябваше да ме прави щастлива. Позволявах си да се глезя и да получавам похвали.

Що се отнася до мъжете — знам как да се държа с тях. Не се правех на безпомощно момиченце. В момента когато пожелаех един мъж, му казвах точно какво искам.

Бях се превърнала в обекта, сътворен от книгите, които съветват как да си помогнем сами. Бях жена, каквато иска да стане всяка жена, която чете подобни книги.

Тогава — какво не ми беше наред? Защо не бях щастлива?

И, което е по-важно, защо допуснах човек като Стийв да си отиде? Как допуснах да ми се изплъзне? Беше толкова великолепен и въпреки това допуснах друга да го грабне под носа ми.

Но понякога, връщайки се в спомените си към Стийв, си мисля, че той беше твърде идеален, двамата заедно бяхме прекалено образцова двойка. Сякаш бяхме извадени от списание, което описва каква трябва да е истинската двойка.

Понякога си мисля, че всъщност исках мъж като… Е, добре, де… като Джами. Ако Джами оживееше и видеше, че за мен е само в компютъра, нямаше да подходи с разбиране. Щеше да намери начин да привлече вниманието ми.

Даже си мисля, че моят проблем е мързелът. Стийв и аз добре се сработвахме; предано посещавахме гимнастическия салон, защото спазвахме като религия поддържането на добрата си форма. Досега беше почти лесно да поддържам вида и здравето си, но вече една част от мен е готова да се предаде. Нима до края на живота си трябва да се лишавам от шоколадова торта в обречен на провал опит да изглеждам като двадесет и три годишна жена? Кога ще мога да си отдъхна от преценката на мъжете, сравняващи ме със снимките от модните списания?

Дълги години се възмущавах от брака на родителите си. Изглеждаше ми толкова скучен. Копнеех за емоции и приключения. Мечтаех за мъж, който е страхотен любовник, предан приятел, някой с тежест в света на бизнеса.

Но сега си спомням как веднъж татко подаде на закръглената ми майка парче торта, а тя възрази: „Не бива да го ям. Ще напълнея.“ Баща ми вдигна вежди и с похотлив тон рече: „Ами, дебела!“ Двамата се разхилиха и тя изяде сладкиша.

Тогава сцената ми се стори противна. А още по-ужасно ми се струваше, че са женени от близо двадесет години, че майка ми е поне с двадесет килограма над нормата и все пак могат да се хилят.

Тази сцена вече не ме разстройва. Като се сетя за нея, ми иде да заплача. Къде е онзи мъж в живота ми, който ще твърди, че продължавам да съм красива дори да съм надебеляла и да имам хиляди бръчици около очите? Къде е онзи скучен мъж, който се прибира вкъщи и пита какво има за вечеря? Къде са дечицата, които крещят: „Мамо, изглади ли ми блузата“ и „Мамо, знаеш ли какво направихме днес?“

Знам, че като цяло имам късмет. Имам писането си и то се оказа дори по-задоволително за мен, отколкото очаквах. Имам приятели и колеги. Уважавам ги, възхищавам се от тях, обичам ги. Животът ми е добър. В много отношения това е един успешен живот.

Но с успех или не, все се стига до там: аз съм почти на четиридесет и в живота ми няма любов!

Само че никой не го подозира. За света аз съм куражлия жена: пиша за наперени героини, открили фантастични мъже, които ги обичат завинаги. В моите романи героините ми казват смразяващи, груби и дори унищожителни неща на мъжа и въпреки това той е наясно, ме именно тя е за него. Той не само се връща, та да чуе още такива неща, но се впуска да й доказва, че е достоен за нея.

Но нищо подобно никога не се случва с мен. Днес като че ли мъжете могат да избират между всички жени на света, затова трябва да си непрекъснато мила, мила, мила с тях. Само една погрешна стъпка и те си тръгва? Изглежда, вече няма мъже, които да казват: „Ще те обичам дори да напълнееш, дори ако се посветиш на книгата, която пишеш, дори ако не ми обръщаш внимание месеци наред.“

Сякаш мъжете вече не се стремят да те спечелят защото има толкова много жени, с които разполагат. И затова ето ме мен — доказала съм на света и на себе си че мога да изкарвам пари, да управлявам и боравя с парите, като живея сама. Аз съм напълно независима.

Някъде по пътя съм оплела конците и сега съм сама.

Какво каза Нора? „Ти искаш Велика Страст, Голяма Романтика. Искаш звездите и луната.“

Да, помислих си аз. Такова нещо ще ми допадне. Бих желала да изживея някои от романтичните си романи с всички фойерверки и чудесен секс. Може би желаех мъж толкова магнетичен, толкова… Просто не знам как да го опиша… Толкова силен, че да не ми хрумва да се влюбвам в някой друг — бил той истински или на хартия.