Джуд Деверо - Спомен

Правили ли сте нещо в живота си, за което още преди да сте го сторили, знаете, че е нередно, и въпреки това не можете да се спрете?

Не бях разказала всичко на Мили; всъщност през няколкото дни, нужни ми да подготвя пътуването си при нея, бях споделила съвсем малко. Някак си пропуснах да спомена за Нора. Едно е да посещаваш медиум и да слушаш за сродни души и любов, която всъщност била омраза, и съвсем друго — да го изречеш на дневна светлина.

Посъкратих историята — бях разказала за Джами, за справките, за онзи мъж на име Тависток, за телевизионното предаване за преражданията. На Дариа можех да разкажа всичко, защото тя си пада повече по забавната страна, на нещата, но Мили вярва на всяка изречена дума.

А сега щях да прекарам вечерта с хипнотизатор и никаква Нора не беше наблизо, за да ми забрани да направя онова, което толкова силно желаех. Ако срещнех Джами — искам да кажа, Адам, — можех да го предупредя… За какво ли можех да го предупредя; известна ми бе само датата на смъртта му, но знаех, че ще го обичам. Ако срещнех Джами, щях да го обичам, а не да го мразя, както според хората Хортенс е мразила съпруга си.

В очакване на госта аз едва следях какво ми разказваше Мили, а то бе за договори и пари — неща за които всички писатели говорят. Постоянно поглеждах към вратата и непрекъснато ми се причуваха звънци.

Най-после той и други три жени пристигнаха. Само аз си знам как сдържах вълнението си и почти не хапнах. Струваше ми се, че вечерята продължава безконечно, и едва не изкрещях, когато най-после станахме от масата.

За да съм по-кратка, въздържам се да изложа тезата си, че жителите на Ню Йорк и Тексас са еднакви; отличава ги само акцентът; затова именно се ненавиждат взаимно.

Нора ми бе казала, че за да те хипнотизират, е достатъчно да искаш да се потопиш. Докато хипнотизаторът на Мили най-сетне се накани, аз вече отчаяно исках да видя Джами.

Изтегнах се върху викторианското кресло в хола на Мили, а мъжът, обут в джинси и каубойски ботуши, попита:

— Има ли някой специален живот, в който искате да се върнете?

От закачливите пламъчета в очите му долових, че е обещал да запази някаква тайна, но не може да се въздържи да не ми даде знак да го разбера. Сладката, добронамерена, доверчива Мили понякога приказва прекалено много.

— Има… — Поех дълбоко въздух и събрах смелост. — Има един мъж, когото желая да видя.

— Ааа… — започна той по онзи самодоволен, всезнаещ и отвратителен начин, характерен за мъжете. Те всички са убедени, че жените искат от живота единствено мъж. Предполагам, можем да им докажем, че грешат — просто ще управляваме света без тях, но тогава светът ще е пълен с дебели, космати жени — на кого ли ще се хареса?

Държах си устата затворена, докато се отпусках назад в креслото, и си мислех колко силно желая да го видя. Исках да видя Джами. Исках да видя истинския Тависток.

Докато гласът на мъжа ме пренасяше в друг свят, си мислех, че искам да видя… да видя… Тали.

Усещането как напускам тялото си и се рея наоколо бе великолепно. Чела съм доста за отделянето на душата от тялото, но темата никога не ме е привличала. А сега се чувствах чудесно. Никакви грижи, никаква болка, никакъв гняв; сякаш плувах във въздуха.

Сепнах се, когато изведнъж се появи ярка светлина и аз се озовах в спалня, извадена сякаш от мой роман. Или може би от някой мой сън. Бе обзаведена с най-изящните образци на английския провинциален стил: огромно легло с балдахин от плътна зелена коприна, стените облепени с тапети — всъщност ръчно изработени китайски рисунки — и мебели нови-антики; нови за времето, в което бях попаднала, но антики за там, откъдето идвах.

Погледнах надолу, защото се реех в един от ъглите на тавана и сякаш бях без тяло. Бях нещо като енергия. Реших, че колкото по-малко разсъждавам, толкова по-добре. Представяй си, че гледаш филм, насърчавах се аз. Не си луда, просто гледаш филм.

В стаята имаше трима души — всичките с гръб към мен. Едната бе прислужница с хубава черна рокля и бяла престилка. Тя мълчаливо и сръчно помагаше на жената, седнала пред голямото огледало, да облече сутрешната роба — одеянието, което дамите от времето на крал Едуард VII слагали в началото на деня, след което се преобличали още пет-шест пъти.

Вдясно от мен стоеше петнадесетинагодишно девойче с дълги кестеняви коси, разпуснати по раменете, облечено в сладка рокличка, подходяща за малко момиченце. Наистина бе приятно да съзреш девойка в нещо по-различно от черни кожи и високи токове.